Албрехт фон Халер

Издателство "Сиела"
Превод: Венцеслав Константинов

Из "Лъжливостта на човешките добродетели"

Потънал в крепък сън на мисли вечно нови,
Духът захвърля горд човешките окови.
И вижте как навред обзиращо снове
В безкрайния простор на други светове.
Защо звездите свои пътища намират,
Как цветовете в бяла светлина се сбират,
Какъв двигател с мощ вселената върти,
Защо морето в равни часове тупти,
Това той знае днес: просвета драгоценна
И траен източник на истина нетленна.

Ще си отиде той, на мъдрост сит, в звездите
Ще дирят името му учени честити.
Яви се, дух велик, щом в черна пустота
Светът затъне цял, а ти пламтиш в нощта,
И нека твоят ум, почитан от народи,
С последните си мисли смело да ни води!
Как различаваш ти живота от съня?
Как се отделя в миг тъмата от деня?
На твърдите тела кой формата придава,
Как тъй мени се тя, но същата остава?

Пороя, който всичко в бездната завлича,
Властта в магнита как желязото привлича,
На зрака скоростта, движение, покой,
Обвързаност, подем, възможности безброй...
Това обследвай ти, учи ни, дух безсмъртен
И с благослов светът от теб ще е покъртен!
Но ти ще търсиш все в изкуствена среда
На истината свята тъмната следа -
Природата е скрила същността, отрежда:
Щастлив е, който зърне външната одежда!

1730

Размисъл след едно събитие

Душа, смири се, довери се на съдбата,
Тя знае за какво жадуваш:
Не винаги одеждите ѝ са в позлата,
Честит бъди, че съществуваш.

Духът ти е свободен, а делата прями,
Ти още имаш дом, родина:
Защо тъгуваш? Само гордостта се срами
От бедност, смазала мнозина.

Сега не бива мъдреците да забравяш,
Които с чест смъртта посрещат:
Нима изрядната им твърдост ще прославяш,
Но твоя дух не ще подсещат?

За дарове от времето да не милееш,
Стремиш се, ала зло те слита;
Към Бог една молба отправяй: да живееш
Далеч от нужда и пресита.

1732/34

Райнер Мария Рилке

Из "Райнер Мария Рилке. Лирика.", Народна култура
Превод: Венцеслав Константинов, 1979

Пантерата
Paris Jardin des Plantes

Очите й в желязната решетка
се взират, сякаш без да я съзрат.
От прътове безброй е тази клетка
и нереален е света отвъд.

Тя пъргаво снове от ъгъл в ъгъл,
нищожното пространство я гнети.
Танцува силата! Но в танца кръгъл
една скована воля виждаш ти.

Пердето на клепача трепва вяло,
зад него се промъква нечий лик...
Разтърсва тръпка гъвкавото тяло -
в сърцето й угасва тя за миг.

1903

Ноемврийски ден
Хладна есен този ден обвива,
радостните звуци са смълчани.
Бият па за упокой камбани
откъм църквата, в мъглата сива.

Дим над мокри покриви и порти.
Бурята на свирещата зима
в печката ми с ледни пръсти взима
на смъртта последните акорди.

По пътя
По пътя към нощта мечтая
сънят да ме възнагради,
с целувка в тихата ми стая
челото ми да разхлади.

Копнея по звездите бистри.
Денят е малък, а нощта -
огромна, с граници сребристи;
на приказка прилича тя.

Есенно настроение
Като при смъртник въздухът с прохлада
изпълва стаята; вън бди смъртта.
Над покривите бледен блясък пада
и гасне като зрака на свещта.

В улуците дъждовни струи хъркат,
оглежда вятър мъртвите листа.
През сивината облачета хвъркат -
напомнят бекасинови ята.

Сфинкс
Откриха я с глава полуразбита -
в ръката й изстиваше цевта.
Тълпа зяпачи... Тропот на копита.
Кола към болницата полетя.

За миг очи отвори с болка скрита.
Ни име, ни писмо. Коя е тя?
И влезе лекар, тихо я запита.
И поп - не трепна нямата уста.

Среднощ да каже нещо се опита...
Но никой не я чу. Тя изхриптя.
След туй изнесоха, с платно покрита,
скръбта й с нея. - Вън бе пустота. 

***
НОЩТА е мойта книга. Бляска
корицата й от атлаз;
и откопчавам с тръпна ласка
верижката й златна аз.

Щом първа страница разтворя
ме радва нежният й звън
след туй прочитам тихо втора
а третата е вече сън. 

***
СТРАХЪТ МИ от думите тъй е голям,
тъй ясни са всички човешки слова.
Това тук е куче, дом - онова,
началото тук е, а краят е там.

Боя се от хорските чувства и смях,
познават и бъдно, и минало те.
Пред никой връх смайване в тях не расте,
единствен имотът е ценен за тях.

Все викам и браня се: стойте далеч!
Нещата ме радват със своята реч.
Пред вас вкаменени, неми стоят -
не ми ги докосвайте: те ще умрат.

***
КАТО ПУЛС в мен тупти
пак часовникът стенен
и нещата с несменен
трепет шепнат край мене:
"Кой беше ти?"

Друг ме прави среднощната моя мечта,
друг живот ми дарява нощта,
но пред никой не бих споделил:
о, как страшно открити
зеят вратите
на духа ми унил...

Но аз знам, че остават у мен
всеки стон, всеки жест спотаен
(а човек от това се бои!),
мойто детство и в тоя момент
неотлъчно до мене стои!

И е пълно край мен с народ.
Всички - преди мен живели
пряко смърт и раздели
дълго са плели
и плели
всички брънки на моя живот.
И ако седнем, приятелю мой
и ти кажа сега, че - уви!
страдах и аз -

кой знае кой
заедно с мен ще мълви
в тоя час...

Встъпление 
Какъвто и да си, бягай вечерта
от стаята, която те гнети;
навън те чакат хиляди неща,
какъвто да си ти.
И с твоя поглед уморен - какво
че той към прага ти закотвен бе -
в пространството вдигни едно дърво -
самотно, стройно - под това небе.
Ти сътвори света. Той е голям
узрял е като дума в тишина.
Ти вникваш в цялата му същина
и с поглед нежен го оставяш сам...


Самота
На дъжд прилича самотата.
Тя от морето расне в небесата,
надига се от мрака на полята
и от небето - то е нейна къща -
вали върху града и го обгръща.

Когато капят часове студени
и уличките утрен здрач обвива,
когато две тела неутолени
все тъй желаната любов не слива
и въпреки омразата горчива,
едно легло отрежда им съдбата

като река е буйна самотата...

Изкуството винаги да бъдеш прав - Артур Шопенхауер

Основата на всяка диалектика
Преди всичко трябва да се изясни какво е същественото на всеки спор, какво всъщност се случва.
Противникът е предложил определена теза (или ние сме го сторили, това е едно и също). Има два модуса и два метода за оборването й:

1) Модусите (бел.р. вид, начин, способ, преходно свойство или състояние)
а) "ad rem"
b) "ad hominem" или "ex concessis"

Това значи, че показваме или че твърдението няма нищо общо с природата на нещата, с обективната истина, или че противоречи на други твърдения или предположения на противника, т.е. на относителната субективна истина. Последното е само едно относително доказателство и не е обусловено от обективната истина.

2) Методите
а) директно опровержение

b) индиректно

Директното опровержение е насочено срещу основанията на тезата, докато индиректното - срещу развитието й. Директното показва, че тезата е невярна, а индиректното - че не може да бъде вярна.

1) При директното опровержение можем или да покажем, че основанията на твърдението на противника са неверни или признаваме основанията, но показваме, че онова, което следва от нея няма тежест - атакуваме консеквенцията, формата на твърдението.

2) При индиректното опровержение използваме или конверсия или инстанция
а) конверсията - допускаме, че определено твърдение е вярно и след това показваме, какво следва, когато във връзка със някакво друго, прието за вярно твърдение, същото това се приема използва като предпоставка за едно заключение, тогава се явява извод, който явно е грешен, защото или противоречи на природата на нещата - ако тя противоречи на неоспоримата истина, тогава сме успели да объркаме противника ad absurdum - или се разминава с други твърдения на противника като такива, тогава е грешен ad rem или ad hominem. В резултат на това се оказва, че и твърдението е било невярно, защото от правилни предпоставки могат да станат само верни твърдения, макар че от грешните предпоставки не винаги стават неверни твърдения.
б) инстанция - Опровержение на общо твърдение с директно доказателство на отделни случаи, засегнати в неговото изказване, които не важат за твърдението, а следователно са неверни сами по себе си.

Това е основата, скелетът на всеки спор, значи имаме неговата Остеология. Защото от това по принцип започва всеки спор. Всичко това обаче може да се случи наистина или привидно, с истински или неверни доводи и понеже не е лесно да се постигне сигурно убеждаване, дебатите са дълги и упорити. В инструкциите също не можем да разграничим истинското от привидното, защото това не е ясно предварително дори за самите участници в спора. Затова давам стратегемите (бел.р. древногр. военна хитрост) без оглед на това, дали човек има обективно право, или не е прав, защото човек не може да го знае със сигурност, и това трябва първо да се реши в спора. Всъщност при всеки диспут или аргументиране изобщо човек трябва да е наясно с едно нещо, оттам може да съди за даден въпрос: "Не можем да спорим с някого, който оспорва принципите."