Раул Гонсалес Туньон

Превод: Никола Инджов

Свободата

Трябва да си камък или чисто цвете, или вода,
да познаваш виолетовата тайна на барута,
да си съзирал смърт под гръмотевица,
да си опознал значението на чесъна и билката,
да си вървял под слънце, под дъжд и под сняг,
да си виждал войник с нажежена пушка -
и тогава, въпреки всичко, да запееш за свободата.
Да живее любовта, могъщия живот,
смъртта, създател на всепроникващи аромати -
така е, защото човекът умира и възкръсва,
възкръсва светлината върху покривите на зората,
върху петролните кули,
върху стрехите на кокошарниците,
върху стожерите от сирене и вино,
върху пирамидите от кожа и хляб.
Хората се възвръщат,
възвръща се прозорецът със знаме, избродирано домашно,
възвръща се бързата помощ с ранени -
и тогава, въпреки всичко, да запееш за свободата.
Трябва да си като необходимият мост,
естествен да си като перуника, като бик,
да достигнеш дъното на тишината,
подземията на цъфтежа, корена на вика,
да си опознал страха и смелостта,
да си видял ръка, размахваща фенер
нощем към гнездото на картечница,
да си видял насечени мъртъвци -
и тогава, въпреки всичко, да запееш за свободата!

Хорхе Луис Борхес

Превод: Никола Инджов

Елегия

Ах, орис на Борхес -
да си плувал по всякакви световни морета
или по единственото самотно море на някой човек,
да си бил нещо от Единбург, от Цюрих,
от двете Кордоби,
от Колумбия и от Тексас,
да си се връщал при смяна на поколенията
към старите земи на твоя корен,
към Андалусия, към Португалия, към онези княжества,
където саксонец воюва с датчанин
и смесват кърви,
да си блуждал по червения и спокоен
лондонски лабиринт,
да си остарявал в толкова огледала,
да си търсил напразно погледа
на мраморни статуи,
да си проучвал литографии, енциклопедии, атласи,
да си видял тайнствата, които мъжете виждат,
смъртта, бавното разсъмване, долината
и нежните звезди -
и да не си създрял нищо или почти нищо,
освен лицето на едно момиче от Буенос Айрес,
лице, което не иска да бъде запаметено.
Ах, орис на Борхес,
не по-странно от твоята орис!

Поезия на маите

Превод от испански: Никола Инджов

Молитва за излекуване на епилепсия

Зелен огън, мъгла във въздуха -

вие станахте епилепсия.

Жълт огън, ти стана епилепсия.

Северен вятър,

ти стана епилепсия,

епилепсия, породена от съня.

Бяла мъгла, ти стана епилепсия.

Червена мъгла, ти стана епилепсия.

Ще го развържем,

девет пъти ще го развържем,

ще го успокоим,

девет пъти ще го успокоим, Повелителю.

За да си отиде като мъгла,

за да си отиде като пеперуда.

Оправи се, голям пулс! Оправи се, малък пулс!

Двата пулса наведнъж -

така ще бъде, Повелителю.

Така свършваш, епилепсия,

върху тринадесет планини,

върху тринадесет хребета,

така свършваш между тринадесет реда скали,

така свършваш между тринадесет реда дървета.

Освалдо Ламборгини

Превод: Смилян Тодоров

Освалдо Ламборгини е роден на 12 април, 1940 г. в Буенос Айрес. Авангардният поет, чиито редове следват често е наричан от съвременниците си е наричан луд, различен, убиец на поезията, а словото му е определяно като най-самобитното в литературата на Аржентина след Борхес. Умира на 18 ноември, 1985 г. в гр. Барселона.


В началото бе омразата ми към Аржентина...

В началото бе омразата ми към Аржентина.
След това, с вятъра в платната,

Като надрусан с гума,
Настървих се срещу Европа,
И нейните фашисти във сандали,
(По-малко Франция и Италия, които
Всичко, всичко озаряват)


Гибелта, един пуловер светъл...

1.
Гибелта, един пуловер светъл
със знакът на университета:
но,
гибелта не е вселенска.
Тя е изключително познание на същества
деликатно и неописуемо специални.
Аз съм този, който говореше вчера и точка.
Но сега е тишината:
"Тишината", казва той като затворник.
Пред лицето на една твърде населена самота
сирените се превръщат в камъни
и мъжете,
мъжете в ужасна гледка.

Така песента трепти в бездна от обещания.

Корабите още веднъж
и още веднъж писмата.
Кораби във водата, която пулсира
като най-силната струна на арфата.

Проницание!

Обичам те Елена,
познала моето невежество.
Остави ми арфата,
остави ми водата,
задушаването на този, който няма нищо и пее
за да засрами боговете.
В пиянството си всички леопарди
се захранват, хранят се с млякото на жена.
И жените широко отварят очите си.
(всичко е казано)
Лъжата: 

исках да я кажа.


2.
Но се спрях защото
(това защо!) нагазихме в речна вода,
мътна вода
която приканваше пияните търговци към окаяно бърборене
и към бременност - благородничките,
специалистки по активи и картини, и
нищо. Една от тях бе майка ми,
щастлива да ме срещне отново и аз щастлив,
че можех да и кажа: 'Там в морето
винаги чувствах монетата от твоята ръка върху главата си, твоята лекота,
обаче сега когато ме гледаш, тук в реката,
се разсъбличам от солта, от Едена на солта,
която е твоето тяло,
твоето тяло, което ме потапя”.

Пауза.
Дишам.

В скоби.

Защо лъжа?
Ако искам тялото ти да ме обгърне
като юнга съзерцаващ такелажа
и свличащ се върху палубата,
като невинен треперещ от страх.
И ти, съвършена, смееш се
и вървиш
вървиш през Буенос Айрес
без хули на уста,
без никога,
казвам никога
да изричаш:
'Тази отрепка баща ти'

3.
Завръщам се от морето и желая
с охота желая
с върха на пръстите си свикнали на струните
да ударя малоумното лице на баща ми.
Сияещ, той се обръща към мен,
за миг забравя великолепието на своите оръжия
и решава,
обявява
да не обявява
да отложи вечната последна война
(само за миг)
да ми каже само за миг
« Как си, как си и защо
като страхливец прекъсна пътуването си? »

« Истината е, татко, че съм хомосексуалист »

« Ами, сине, това
между мъжете няма значение. »

4.
Колко цветя в изсъхнало сърце!



На тези, на които всичко в живота им върви...

На тези, на които всичко в живота им върви
обаче нещо лошо им се случва, много лошо.
Биха искали да имат още повече. Те са самоубийци.
Направляват идеологията, чувствата,
имат сила, власт и пари
да проектират развалините,
и след като им провърви мислят се за неспособни, некадърници
да причиняват зло: това е неописуемо.
Векове на спекулации
възпроизвеждат същата заблуда.
Не се е намерил касапин, който да я кастрира.


Медицинските сестри, тези които знаят...

Медицинските сестри, тези, които знаят
казват за тях, че са неотразими.
Губили са много пъти
главата си ( и работното място)
заради тях.
-Лекарите също.
Провал в ежедневната професионална рутина:
има ‘нещо’ в мириса на лудите,
в изпарениятаq които телата им излъчват.
Луди: Те,
с нещото в плътта, с мирисът в плътта им,
чието електричество не може ей така да се премахне
нито думите.

Думите са последния опит
преди окончателната гибел.
Човек влизащ в клиниката с делириум
успява да заблуди всеки, мотаейки го със своите отговори.
‘Разбитите’ животи, внимание,
не заслужават нито възхвала, нито оплакване,
нито дори меланхолична
посмъртна ода.
В мига, в който лудата проговори,
другият получи световъртеж.

Предварителното разследване, което започна
това подобие на поезия ( дойде време!),
доведе до заключената врата на ексдоктора Грошен,
онзи изхвърленият от доброволческия корпус.
‘Всеки път ме прелъстяваха’ каза тя,
с изцапани пръсти,
‘и после ме оставяха на произвола на съдбата’.

- За една луда кучка или курва... – възкликнахме.
‘Не!’ отсече той
Съдба: Изгонване, той: изгоненият.
Медицината не се нуждае
вече
и няма нужда от
плацентните думи на лудите:
за тялото, което погубват,
намират цяла академия да се упражнява.

Какво?
Кой се упражнява и върху кого?
Вратата се отвори и мислите
на ексдоктора Грошен се изпариха.
‘Той ми изгори мозъка!’
Една жена с безжизнен поглед
и неясна усмивка
се провикна от прага.

Миризмата достига чак до тук
до края на нощта на белия замък,
или на ронливите сенки. До чудото
на изцелението.

Ще стана,
чудех се,
превръщам се в ‘луда’.
Ще мириша, може би,
по този начин и с този
мирис или по начина за който говорих,
Грошен ме моли
за още малко любов:
‘Още малко любов’
Питам го, от последна инстанция,
думата

свърши ли? доволен ли си Грошен?
бургиите на Бог са тук
и гирляндите
в такова количество
и такава красота
каквато никой подчинен
не би могъл да пусне в обръщение

тук се губи всякакъв страх от измама
има блестящи бижута и целогодишни извратеняци
семе от анасон,
гордостта на плацентата,
цял куп документи и един молив
японски
или ще чета,
за да стигна до отговора на загадката
или до изобретението на друга
в неразтворимата му замяна,
която огромна като замък принадлежи
на неизмеримо благородство,
неизмеримо
като
с какво ме намирисваш?
с носа със задника или с устата?


20 април 1889

На 20 април през 1889
в шест следобед се ражда Хитлер,
в шест и половина (не от суета:
мнозина още се прехласват
по точната дата на такива раждания)
вижда светлината в „Гастхов цум Помер”.
Всичко е спокойно, за момента.
Почти не плаче, и едва се мърда.
Той, който благодарение на страхливия полет на времето,
ще бъде владетел на Европа и Върховен Канцлер на Райха
е само едно тяло леко като перце,
уловен от една единствена мисъл -
тази за майка си, която вместо да отглежда и да се грижи
за малкото си отроче, омирисано на метанол,
предпочита да буйства срещу семето
на пропадналия си съпруг.
Моминското и име е Клара Пьолцл
с двадесет и три години по-млада от грозния
и невзрачен служител на Пощите:
Хитлер, Алоис, който я задушава,
не позволявайки й да говори с хората
и я бие aко се покаже с деколте.
Ще разбере ли жлъчният старец,
че сега всичко ще бъде различно
още преди Адолф да носи мустаци
живота си на страхливец
и ролята, която съдбата ще му отреди, без печат и пощенска марка?
Няма сега да правим стъпки напред,
Няма да изпреварваме това което предстои.

Светът е пренаселен
като театър с нечисти карикатури,
буквално претъпкан.
Това дете ще поразчисти малко земята:
Адолф бледият, досущ като твърдо сварено яйце.


***

Като опитен пешеходец
продължих да се разхождам.
Животът като зъбите се губи с лекота.
Продължих да претърсвам улиците и тези хотели
всичките еднакви
с малко дрога и много алкохол
отивайки при лекаря всеки път, когато можех,

показвайки желанието да се излекувам
без да лъжа никого, позьор.
Но обичам клиниките и болниците
прямите ръце на лекарите
лишени от ерос
и също калиграфията на рецептите.
Изпил техния лек
се завръщах към моя.
Всичко е толкова просто,
че ни кара дори малко да се засрамим.

...

„Ако не можеш да пишеш, не пиши. Бъди спокоен:
не лъжи”
Знам какво ви казвам. Разбирам
Има прекрасни поети,
четете ги;
така както не мога да излъжа никого.
така, така е трудно,
когато вие
ме карате да правя жабата да кряка.


От Алвеар до Фройд

Лудостта е втора младост
да не говорим за детството
(имах приятел...): 

като в шаха
окупирайки кабините
всички позиции са губещи: 

Бодлер беше по конкретен
говореше за непоправимото

Кожата се подмладява
истинско мляко от рози
любов в самота двойно по арийска
(Купидон всички ни ще погуби)
същинска девойка: 

даскал по рисуване
французин швейцарец
Аз се махам

Ако съм се върнал на това място е било само за момент
бившите ми колеги и поети ще знаят как да ми простят: 

дойдох да пуша цигара в стаята
и минавайки
да запиша един телефонен номер:
дивата едно време ме обичаше
а сега може да ми предложи само набожност
и
бъдете състрадателни
бих искал и аз да бъда набожен
Троя Елена - Елена

Троя: да се изкачиш в една мръсна война

Моята дума
–единствената–
може още да бъде пастир
и приеми я като догма
ламборгиански коан:
всичко е по-лесно отколкото си мислите
приятели: гравьор

Трябва да останем в близост до Херман: 

не заслужаваме друго

Хартц
( 11 ноември 1978)

Легенда:

Алвеар – Марсело Торквато Алвеар (1868-1942) основател на първата либерал-демократическа партия в Аржентина(UCR). Президент на страната (1922-1928). По-късно се присъединява в партия, в разрез с ценностите на (UCR) – партията Съюз на Антиперсоналистите обвързвайки се с по консвервативни идеи.

Херман – Херман Гарсия, писател и психоаналитик. Основава заедно с Ламборгини и Луис Гузман, и други аржентински интелектуалци списание ‘Литерал’, което излиза в Буенос Айрес (1973-1977).

Хартц – в много писма до приятели, всичко друго но не и гладни за фройдистката и лаканската психоанализа, Ламборгини обича да се подписва така. Понякога е използвал „Професор О. Ламборгини-Хартц” или „М. Бонапарт, жената с пенис”.

Федерико Гарсия Лорка

Из "Лирика", изд. Захарий Стоянов, 2006
Превод: Александър Муратов, Атанас Далчев

Невярната съпруга
Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.

Касида за златното момиче
По залез златното момиче
се къпеше само в реката
и ставаше водата златна.

Засенчваха го с лека сянка
и клончета, и водорасли
и пееше наблизо славей
за бялото момиче.

Сомнамбулен романс
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.

Зелена, любя те зелена.
Звезди големи от слана
прииждат с рибата от сянка,
разкрила пътя на зората.
Смокинята ветреца трие
на свойте клони о пилата
и планината, хищна котка,
изважда кактусови нокти.
Но кой и откъде ще дойде?...
А тя, опряна на балкона,
зелена плът, коса зелена,
мечтае за морето синьо.
- Готов съм, друже, драговолно
да дам за къщата й коня,
за огледалото - седлото,
за черния й шал - камата.
Аз ида целият във кърви
от пристана на Кабра, друже.
- Да можех, бих приел веднага
да сключим, момко, таз спогодба.
Ала не съм аз вече аз,
ни моя дом мой дом е вече.
- Аз искам, друже, да умра
прилично във легло желязно,
с пружина, ако е възможно,
с чаршафи от платно холандско.
Нима не виждаш мойта рана
от гърлото, та до сърцето?
- Тъмнеят триста тъмни рози
на твойта чиста, бяла риза.
Просмукана кръвта ти млада
ухай около твоя пояс.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
- Поне ми дайте да възляза
там, на зелените балкони,
до перилата на луната,
отдето ромоли водата.

Възлизат двамата другари
там, на високите балкони,
оставяйки следа от кърви,
оставяйки следа от сълзи.
Калаени фенери трепкат
по стрехите от керемиди.
Безброй дайрета от кристал
ранилата зора раняват.
Зелена, любя те зелена,
зелен ветрец, зелени клони.
Другарите се изкачиха.
В устата им ветрецът полски
оставяше вкуса си редък
на злъчка, мента и босилек.
Къде е, друже мой, кажи ми,
горчивото момиче твое?
Ах, колко пъти те очаква!
Ах, колко пъти ще те чака
със бузи свежи, с черни къдри
на тоз зелен балкон самотен!
Върху водата на басейна
люлей се циганката смугла.
Зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Една ледунка от луната
поддържаше я над вълните.
Нощта по-близка и позната
от мъничко площадче стана.
И блъскаха вратите грубо
пияни жандармери в мрака.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.

Изненада
На улицата лежеше
мъртъв с кама в гърдите.
Не го познаваше никой.
Как трептеше фенерът!
Майко.
Как трептеше фенерът малък
на улицата!
Бе ранно утро. Никой
не го погледна в очите,
сурови и разширени.
Ех, нека си лежи на улицата
мъртъв, с кама в гърдите,
и нека не го познава никой!

Memento
Когато умра,
погребете ме с мойта китара
под пясък и глина студена.

Когато умра,
между портокали
и мента зелена.

Когато умра,
погребете ме вий, ако щете,
в един ветропоказател.

Когато умра.

Малагб
Смъртта
влиза и излиза
от кръчмата.

По друмите дълбоки
на китарата
черни коне минават
и зловещи хора.

И дъхтят на сол
и на женска кръв
трескавите туберози
на брега.

Смъртта
влиза и излиза;
излиза и влиза
в кръчмата
смъртта.

Песен за конника
Под луната черна
на бандити нощни
пеят твойте шпори.

Малко врано конче,
де отнасяш своя мъртъв конник?

Шпорите сурови
на бандита бледен,
изтървал юздите.

Равнодушно конче.
Как ухае като цвете ножът!

Под луната черна
на Сиерра Морена
хълбокът кървеше.

Малко врано конче,
де отнасяш своя мъртъв конник?

А нощтта безмълвна
в слабините свои
вбива звездни шпори.

Равнодушно конче.
Как ухае като цвете ножът!

Под луната черна
вик и рогът дълъг
на планински огън.

Малко врано конче,
де отнасяш своя мъртъв конник?

Прощаване
Умра ли,
оставете балкона отворен!

Момчето яде портокали.
(От моя балкон аз го виждам.)

Жътварят ожънва житата.
(От моя балкон аз го чувам.)

Умра ли,
оставете балкона отворен.

Нямото дете
Детето търси своя глас.
(Отне го кралят на щурците.)
Усърдно в капчица вода
гласа си търсеше детето.

Не за говорене го искам;
от него ще направя пръстен:
смирено моето мълчание
на кутрето си ще го носи.

Усърдно в капчица вода
гласа си търсеше детето.

(Но дреха на щурче далече
обличаше гласа пленен.)

Прелюдия
Белите тополи си отиват,
но оставят свойто отражение.

Белите тополи си отиват,
но ни вятъра оставят.

Вятърът почива морав,
проснат нейде под небето.

Но оставил е да плава
ехото си по реките.

В спомените ми нахлува
на светулките роякът.

И едно сърце смутено
между пръстите ми бие.

Вечер
Три исполински трепетлики,
една звезда.

Покоят полски, хапан
от жабите неспирно,
напомня тюл, осеян
със бенчици зелени.

Насред реката
едно изсъхнало дърво
във кръгове големи
и малки цъфна.

И аз мечтаех над водите
за смуглото девойче от Гранада.

Коннишка песен
Кордова.
Далечна и самотна.

Конче врано под луна голяма
и дисаги, пълни със маслини.
Знам отдавна всичките шосета,
ала няма в Кордова да стигна.

През полята бяга като вятър
черно конче под луна червена.
А смъртта от кулите ме гледа,
чак от кордовските бели кули.

Ах, какво препускане безкрайно!
Ах, ти мое конче непокорно!
Нищо че смъртта ме черна чака,
преди още Кордова да стигна.

Кордова.
Далечна и самотна.

На ухото на едно момиче
Аз не поисках.
Аз не поисках нищо да ти кажа.

Видях в очите твои
две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.

Поклащаха се.
Аз не поисках.
Аз не поисках, да ти кажа нищо.

Луната изгрява
Когато възлиза луната,
камбаните в мрака се стапят
и блясват пътеките нощни
недостижими.

Когато възлиза луната,
морето покрива земята,
сърцето човешко тогава
е остров самотен в безкрая.

Човек не яде портокали
под пълния лик на луната.
И все пак би ял със наслада
плодове недозрели и ледни.

Когато възлиза луната,
различна и все пак еднаква,
монетите сребърни почват
в кесията тихо да хлипат.

Дръвче, дръвче...
Дръвче, дръвче,
сухо и зелено.

Хубаво младо девойче
бере си черни маслини.
Вятърът, палав изгорник,
през кръстта леко я хваща.
Конника трима минаха
на андалузки кобили,
с дрехи зелени и сини,
с плащове дълги и тъмни.

"Дойди в Кордова, момиче!"
Девойчето младо не чува.
Два бикоборци минаха,
тънки във кръстта, напети,
с портокалови наметки
и остри саби старинни.
"Дойди в Севиля, момиче!"
Девойчето младо не чува.
Когато слънце залезе
и модра вечер припадна,
млад момък мина край нея
с мирти и рози във ръцете.
"Дойди в Гранада, момиче!"
Девойчето младо не чува.
Милото младо девойче
бере си още маслини,
вятърът луд я прегръща
с ръката си сива през кръстта.

Дръвче, дръвче,
сухо и зелено.

In memoriam
Мила тополо,
мила тополо,
ти си цяла
от злато.
Вчера трептеше зелена,
лудо зелена
като на приказни птици
перата.
Днес повалена
лежиш под небето горещо,
както аз под небето
на мисълта си червена.
Благоуханието омайно
и нежно на ствола
пак ще спохожда сърцето
смирено.
Груба прамайко
на лъките зелени!
Ето ни двама
с теб позлатени!

Поле
Небето е от пепел.
Дърветата са бели.
Чернеят като въглен
опалени стърнища.
На залеза тъмнее
запечената рана,
хартията безцветна
на чуките се сбръчва.
Пушилката от друма
по урвите се крие,
потокът става мътен,
а вировете тихи.
Звъни в дрезгавината
на стадото звънчето
и свойта броеница
долапът роден свърши.

Небето е от пепел.
Дърветата са бели.

Балада за морската вода
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
- Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.