Константин Павлов

Надпяване
(откъс)

Искам непосредствено преди
т о в а
за последен път да проверя гласа си,
искам да си приповторя мимиките,
искам в ловкостта на пръстите си да се уверя.

Престаравам се от обич
и от обич към вас.

Като оня гениален архитект,
който от симпатии към мъртвия
и от взискателност към себе си,
бавел, бавел
предварително платения
проект за гробница.
Мъртвецът обаче...
И така нататък.

Тема - к о т к а.
Чувство - н е ж н о с т т а:
(Аз ли не мога да бъда нежен!)

- Моята котка.
Бяла.
Синя от белота.
Синьо-бяла до върха на опашката.
Малък демон в бяла униформа.
Грация, изпълнена с престъпни намерения.
Мъркащо електричество.
А...

Стоп.

Нека темата остане с ъ щ а т а.
Чувството да бъде - смелостта:
(Слушайте звук на тръба!)

- Моята котка презира смъртта,
с котешки стъпки върви към смъртта.
И смъртта като плъх се отдръпва,
като гълъб гугука,
като врабче цвърчи.
Само че, Б...

(...само че двата близнака,
на Лос Бравос копелдаците,
Лос Бравос,
назоваван още Късата ръка -
две ангелчета с къси панталонки,
два архангела жестоки и чистосърдечни,
два миши отмъстителя, -
обесиха моята котка.)
- Ох, бялата котка,
синята от белотата,
синьо-бялата до върха на опашката.

Стига де! - чудесен повод за балада:
(Аз ли не мога да правя балади.)

- Моята котка презира смъртта,
но сега като мъртва стои.
Но на мъртва се само преструва.
Ох, до самата й муцунка
кацат врабчета, подскачат плъхове.
Моята котка така си стои.
Много време така ще стои.
Но...

...н о к о г а т о в н о щ б е з л у н н а
(време за убийства и угризения)
таткото излезе разкопчан
(повече навик, по-малко необходимост;
дървени налъми, нощница от лен)
на двора,
(алпинеум, олеандри, кипариси, езеро;
в алпинеума - картечница, автомати (6) и предавател;
в езерото - двойка лебеди, бири (6) за автоматите,
гумен крокодил)
тя т о г а в а............................................

Стоп.

Исках само да си проверя гласа,
исках да си преповторя мимиките,
исках в ловкостта на пръстите си да се уверя.
Добре съм.

Ето как от едно тематично разпяване
всички котки са вече безсмъртни,
равни по ранг на свещените Крави
и на Ибиса - също свещен.

- Защо възпяващ котките!
(Жесток въпрос.)

И:
- Защо? Защо!

Защото народът обича животните.
Затова!

И защото
една катеричка
търкаля борова шишарка
в гърлото ми.
Отдолу нагоре.
И отгоре надолу.
Затова!

Но понеже още не е моят ред,
да излезе, който му е ред.
И да запее.

Любомир Левчев

Из "Седемдесет и седем стихотворения", Издателство "Захарий Стоянов"
Автор: Любомир Левчев, 2012

Песен за Ф. Г. Лорка (1957)
Когато умра...
погребете ме с китара...

Къде е тая кървава Гренада?
Къде е твоят гроб?
Кого да питам?
Дали жребците,
дето цвилят
и рият пясъка с копита,
или орлите белобради
от върховете на Невада...

Далечна е,
далечна е Гренада!...
Небето синьо ли е там?
Зелени ли са миртите?...
Не знам.
Но ти нали загина за Гренада.
Нали там, гдето пеят сегедиля,
във тая пръст испанска са изгнили
на мои братя кървавите ризи.
Далечна е,
далечна е Гренада!
Но ти си близък!

Не търся твоя гроб, за да жалея.
На твоя гроб аз песен ще запея,
китара ще звъни
на весел строй.
И върху твоята надгробна плоча
една кама кастилска ще наточа
за следващия бой!

Позиция
Ний не сме съученици.
Нито конякът ни е направил приятели.
Залегнахме ний на една позиция -
там, гдето се сражават двата свята.
Светът на залязващите богове
контраатакува всеки ден.
Бързо като кръв
изтичат часове.
Колко е хубаво, че си до мен!
Благодаря ти
без поглед,
без думи.
Та ние дори не си знаем имената!
Затова
под писъка на куршумите
се назоваваме братя...

Но когато свърши това сражение,
нали ще погледнем
дълбоко в очите си!
Сигурно ще открием с удивление,
че те са съвсем различни.
Ти ще кажеш:
- Обичам тишината. -
А аз:
- Обичам джаз.
Ще се усмихнем на имената си.
И -
на добър час!...
И няма да е късно,
нито рано
за неизвестни ветрове,
за неизвестни птици...
Само убитите ще си останат
на една и съща позиция.


Песен за гръмоотводите
Колко често
не ви забелязвам!
Колко често
не ви подозираме!
Само слънцето, като залязва,
позлатява ваште рапири.
Но и този загадъчен пламък
просто смешно ще е да се мери
със неоновите реклами,
със модерните
дълги фенери.
Или с пейките
гдето съседките
коментират безкрайното вчера.
И с фонтаните
гдето кокетките
срещат новите си кавалери...

Но когато
небето
се свъси
и земята примре неподвижна,
и сърдитата буря разкъса
на стените плакатите книжни,
стават пейките смешно ненужни
и неонът позорно
трепери...
Само вие в магнитния ужас
и над всичко
стоите уверено.
Хрясне мълния върху платината.
После...
слънчев покой ще се ширне.
И изчезвате вий
всред комините,
все тъй горди
и неподозирани...

Недопустимост
Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен...
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш.
Главата ти ще падне на гърдите ти .
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
догдето
остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

Атанас Стоев - Мама се къпе

МАМА СЕ КЪПЕ

И в очите на спомена - пяна, а в зъбите - пясък!
Като чужд в мойта къща на детството влизам.
Позатулени, празните дрехи на татко -
пак ме сепват от ъгъла с близост.

А в килерчето - дето го миха и плакаха - виждам
над коритото сгърбена - мама се къпе!!!
И потъва засрамена в мен паметта ми
и назад, и назад заотстъпва...

Тази шия, ръцете, гърдите и мишците едри,
под коравата вълнена дреха лежали,
зървам само за миг и смутено се питам:
„Мамо, мамо, кога остаряла си?"

И бълбука главата от свян, от любов и от мъка...
Някой трябва пак чиста вода да налее,
та косите си тя да изплакне от пяната
и лицето добро да изгрее.

Пука-пука в ушите сапунка, очите ми парят
и водата отново е страшно гореща;
а пък аз - пред коритото - свит на колене,
под полата на мама заклещен...

Казвам... мама се къпе! И вкъщи е толкова светло...
Но сред парата татко явява се бледен
и избърсва с ръка огледалото потно -
както някога да се огледат!

Тодор Копаранов - Една нощ у дома

Една нощ у дома
на Петър Алипиев

Още крачка и стоиш на прага -
в есента, едва във есента
върнал се. Ръката се протяга
и простенва старата врата.

Майка ти е вече суха, бяла.
Гледа те безмълвно, глас отвъд
пита: "Кой е там?" И отгадала,
се отдръпва - да ти стори път.

Ниското огнище тлее бавно.
Под кожуха стар баща ти спи.
Кой си ти? Сърцето бий неравно.
Успокой се. Още потърпи.

Всичко пак ще бъде както беше -
утрин синя, хукнали коне
по ливадите и оня смешен
малчуган с протрити колене.

Нека с туй отново в тази къща
да заспиш. Да засънуваш пак.
Детството при тебе да се връща.
Слънцето да е разцъфнал мак.

Да ги няма улиците градски,
във безреда бягащи коли.
И човекът - сам сред този адски
свят, прободен с хиляди стрели.

Но е кратък твоят сън. И няма
със кога да поговориш тук.
Тази къща има своя драма.
И за нея ти си вече друг.

Друг!
Разбра го мълком, щом прегърна
старата на пътните врати:
нито радост, че се беше върнал.
Нито плач - че си отиваш ти.

Цвятко Дечев

Пияният
Пияният. Залитащ. В полунощ.
На кръста му се полюлява нож.
Върви и пее. Смахнат. Неразбран.
Един пропаднал тип. Един пиян.

Но вие спете своя кротък сън.
Какво че вика в тъмното навън?
Нали си имате деца, жени,
а той е сам. Недейте го вини.

И аз го виждам в друга нощ. Прострян
на тротоара. С черна кръв облян.
С угаснали за този свят очи.
А ножът на ревера му стърчи.

Убиецът
И той е бил дете. Играл е с нас.
Разрошен юноша. С младежка страст.

С излъгани надежди, може би.
Кажи, убиецо, защо уби?!
Убиецът е като ням. Мълчи.
С вторачени в пространството очи.

Аз знам: в гнева си Каин нож е взел,
защото Бог бе Авел предпочел.
В обратен случай кой би уверил,
че Авел Каина не би убил?

Убиецът. Животът му е ад.
Вълк единак. Презрян и прокълнат.
Лежи на нара в стария затвор,
с отпуснати ръце и празен взор.

И само зад решетките отвъд
блести луната като обла гръд.
В дълбоката среднощна тъмнина,
луна... Луна.

Павел Матев

Къде си
Изплъзващата се следа
отчаяна потъна в бяло...
Една невярна свобода,
наречена от нас раздяла,
запълва всичко. Мрат звезди.
Изчезват есенните шарки.
Мълчат вечерните води
изпод оголените арки.
И бели мигове горят.
И лунен въздух се разлива
над изоставения път...

Къде си?
Беше ли щастлива?

Умопомръкващата степ
ме вика тая късна вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Там, дето думите ни спят,
в неозвучените полета,
където птиците мълчат,
защото не мълчи сърцето...

И аз се движа - слаб и сам -
подир съдбата си човешка.
И вече чувствувам, вече знам
че тази свобода е тежка.

Люлякови нощи
Още има люлякови нощи -
невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи -
безумия от закъсняла страст.

Минути непонятни и крилати,
нетърпеливи жестове, слова,
които ме спасяват без остатък
от вечната, от вечната мълва.

И ето я пределната отплата -
един акорд от сложен послеслов.
И доловили тоя звук сърцата
умират разрушени от любов.


***
Подранили светкавици палят
дъждоносното сиво небе...
Ще си спомня ли всичко? - Едва ли!
Ще запомня единствено теб.

Сред огромните капки - кристали
чезне тъмнолилав хоризонт.
Ти стоиш - изумена и бяла,
ти - гравюра на тоя фон.

Аз - поклонник на всички изкуства
и радетел на словото - там
се опомних от своите чувства
чак когато останах сам.

И мълчах - красота или слава
означава такъв ореол?...
Аз не мога да те забравя
цял живот - за добро или зло.

И в последните ми години -
ако мълния ме порази -
ще изричам на твоето има
всички свои пролети сълзи...

***
Излязоха неравни ветрове.
Тополата си мъчеше листата.
Небето се разделяше на две-
до тука -слънце, облаци-нататък.

Денят дойде. И вече осъзнах,
че е останала зад мен междата.
И в равносметката ми няма страх,
до тука Слънце, облаци нататък.

От облаците моето лице
ще потъмнява- часове, години...
Ще ми показваш като на слепец
къде е този цвят: небесносиньо.

Ще се помъча да те разбера,
ще ме насочваш: гледай ми ръката!
И ще се вместя в тъжната игра:
до тука-слънце, облаци-нататък.


***
Тишината пада на сълзи.
Ти ли плачеш пак неутешимо?
В моето сърце се разрази
цялата любов, която имам.

За това едва-едва тупти.
Пулсът неуверено затихва.
Аз те учех, вече знаеш ти,
че сърцето плаща всички лихви.

Отреденото си преживях.
Изтърпях и всякакви присъди.
Обич и възмездие, и грях-
нищо от душата не пропъдих.

Нищо не ме спъна до сега:
дългата любов, мечтата къса.
Трудно носих задух и тъга-
затова сърцето ми прекъсва.

Не плачи! Това не е беда.
Знаеш, че движението спира.
Ако пък поетът в мен умира-
има абсолютна свобода.



 
Предположение
Защо летим в небето?- ще попиташ.
За да не бъде пусто и самотно;
да не остане за човека скрит и
необитаем за мечтата остров.

То пали слънце. То звезди ни носи.
То ражда тайни, облаци, копнежи.
То праща зими или сенокоси,
за да се влюбват силните младежи.

Нима не вярваш? Любовта се проси,
защото е лекарство или огън.
Най-старите дървета също носят
отровите на пролетни тревоги.

Жената още си остава тайна:
небесна, очарована, сърдита.
И да я любиш - пак ще е незнайна...
Ще ти докажа, ако ме попиташ.

Александър Вутимски

Из "Сияния над града", Български писател, 1989

Улицата
Ти смееш се с смеха на шумната тълпа.
И стенеш и въздишаш с нейните въздишки.
Безспирно в твойта вечна, вечна мръсота
преплитат се на върволици пъстри нишки.

И хора, хора... Всеки с своята печал
и всеки с свойта неизбежна, кратка участ.
Съдбата многолика, слязла в твойта кал,
танцува с присмех зъл, със кикота беззвучен...

Ти смееш се и плачеш с шумната тълпа,
и нижеш пъстри върволици непрестанно...
А хората вървят със свойта нищета,
обезличили свойте съкровени тайни.

Ресторант
Ех, тоя светъл, шумен ресторант!
Ей, тия чисти, наредени маси!
Да слушаш дивия, гръмлив джазбанд
от ъгъла, да слушаш и - прехласнат -
звънливите приятни гласове
на дамите - облечени в прекрасни,
вечерни тоалети. - Ресторант!
Как тая вечер съм попаднал тук?...

Но всичко толкоз ми е чуждо.
Но всичко толкоз много ме отблъсква. -
Не мога да понасям тоя смях.
Не мога да понасям тия хора.
Аз другаде израснах и живях.
Познах глада, безсънието, нуждата
и свикнах да живея и се боря
за моя свят - потиснат, обруган,
от крайните квартали, от таваните,
от сутерените задушни на града.

Ех, тоя светъл ресторант!
Ех, тоя див, гръмлив джазбанд!
Безгрижни и доволни господа -
напарфюмирани, с колосани яки,
и вие, дами, с скъпоценни накити -
ако ви заведа
сега до оня беден, стар квартал,
където раснах, страдах и живях -
дали над лепкавата кал
и старите разкъртени огради
ще звънне безгрижния ви смях?

О, може би
в сърцата ви ще трепне радост,
че вий не сте от тез,
които страдат
под ниските пробити покриви...
А може би и ще ви стане тежко -
но само
когато видите изкаляни и мокри
прекрасните си, лъскави обувки...

Ей, тоя светъл, шумен ресторант!
Ей, тая дива песен на джазбанда!...
Не мога повече да бъда тук.
Сърцето ми широко се стреми
към хората - изпити и утрудени.
Сърцето ми тупти, пулсира лудо,
изпълнено с надеждите, с възторга
на тия хора, смукани от нуждата.
А вие, вие, светли господа
от ресторанта, сте ми чужди!

Човекът с латерната
Аз често съм те виждал из квартала -
окъсан, блед, със вечната латерна
и с вечния, оскубан папагал.
Въртиш, въртиш----
Край теб минават безучастно хората.
Дори децата - неуморните,
безгрижните и весели деца
край тебе тичат, без да спрат
и по лицата им
не трепва просто, детско любопитство.

О, никой днес не вярва папагала...

Сега е есен. Всичко бавно тлее.
Увяхват на дърветата листата.
И клоните - оголени и сиви,
стърчат из дворовете мълчаливо.
И в тебе - виждам - тлеят силите.
Лицето ти е мършаво и мъртво,
и в жилите ти
е само студ, и есен, и безсилие...

И питам се:
Нима така безшумно ще изтлееш
край папагала и хрипливата латерна -
ненужен на света и пренебрегнат?
Не може ли животът ти да бъде друг?
Когато всички здрави, стегнати ръце
ще бъдат бодро в дело впрегнати,
в полезен, благороден труд!

Братя
Не знам защо - но аз те чувствам близък.
По-близък даже и от роден брат...

Есенна утрин. Вятърът пронизва.
Събуден е одименият град.

Вървим. Край нас работниците бързат.
По ъглите коларите мълчат.
И всички те са толкова измръзнали
и толкоз бледни, въпреки студът.

И между тях, и между тях сме двама -
не гладни, не - с измръзнали ръце.
Но чувствувам: дълбока обич пламва
и в моето, и в твоето сърце.

Дълбока обич: тия бедни хора,
и тая им оплювана съдба.
И вярваме - под димните простори
кипи, тупти възторжена борба.

Есенна утрин. Вятърът пронизва...
С един стремеж сърцата ни туптят...

Затуй те чувствам толкоз много близък,
по-близък даже и от роден брат.

Тишина
Ти идваш често в тая моя стая,
където има студ и тишина.
Ти идваш често в тая моя стая -
любим приятелю, - идваш със една

усмивка, скрита в светлите очи. -
И чувствувам - с теб идва и тревогата,
и ритъмът, и трепетния огън
на улицата... Ето - вън мълчи

един човек със ледено лице. -
Приятелю, аз зная, че във тебе -
във твойто топло, трепетно сърце
гори любов към хората... И дребен

така безкрайно дребен, тих - при теб
се чувствувам сега. Ах, мой приятелю,
как искам да разкъсам тишината
над мене, искам - тук да порасте -

в сърцето ми - огромната ти вяра,
и двамата тогава да вървим
сред хората и пепелния дим,
сред грохота и градските пожари...

При мене пак си днеска, ти, във тая
печална тишина - приятелю, и знам -
отиваш си... И аз оставам сам
във ледената, неприветна стая.

***
Ти казваш, че животът ти тече
като река спокойна в равнината
и в твойто трепетно сърце влече
надолу във вълните... Тишината,

о, тая черна, страшна тишина,
като гранит над теб не тегне, зная...
...Сега мълчи в мансардната ти стая
подпухналата, ледена луна.

В безумна, синя вечер е града.
И улиците, стихнали - почиват.
- И къщите разкъртени. В студа
и хората - измръзнали и сиви...

Тежи ти, казваш, тая тишина.
- Сърцето ти е топло и тревожно. -
И питаш ме: нима не е възможно
под лунната и електрична тишина

да светят други, по-просторни къщи,
и други, - бодри хора?... Тишина.
Пред сивите стъкла мълчиш намръщен
и гледаш вънка бялата луна.

Призраци
Не е ли чудно, че пак съм пиян?
Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.
Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.
Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк...
Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни...
Подкрепят ме съчувствено дърветата...
Луната аз облизвам със език...
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.
Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Поглъщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.
В полунощ нима съм умрял,
Бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никога навярно...
Но те, те бдят, те дишат... те ухаят...

На един безнадежден
Колко тежък шамар ми удари ти
в тази стая наляна със здрач.
Но защо затрепера уплашено
и на пода се свлече със плач?
Не плаши се от своя шамар.
Аз съм същия мъж, погледни ме. -
Нямам тежкия бич на стражар,
във ръката ми чашата с вино е.
На колене пред мене не стой...
Аз съм болен от вино и ласки.
Разболях се от много пиянство.
А ти искаш целувка и бой.
О, така мълчаливо и мирно
твойте пръсти и длани ми дай.
Между тях да сънувам детинство
и луната над родния край.
Да сънувам шума от дърветата
и лехата със полски цветя.
Да пътуват шейните, звънчетата,
и снега да затрупва нощта...
Ти се смееш коварно. Защо?
Тържествуваш със смях безнадежден.
Ох, разяден е моя живот
от виното и твоите нежности.
Не остава ми нищо, наистина...
Ето чаша, до дъното пий.
Удари пак шамар, ако искаш,
и на пода пак гузно се свий.
Аз съм същия, ето ръцете ми.
Но сега ще ме видиш и друг.
Ще те бия с каиш и въжета.
Ти ще стенеш до моя ботуш.
И когато очите извърнеш ти,
ще те сложа на мойто легло,
да целуна устата посърнали
и студеното потно чело...
...
Стига, дяволе. Спри. Що за глупости.
Престани, замълчи, замълчи.
Твойта болест така ли лекуваш ти?
По-добре да затвориш очи...
Да изчезнат ръцете със виното,
тази стая наляна със здрач.
Да се свърши пиянския плач.
Да се свършиш ти сам, о, завинаги.

Весели небеса
Не се сърди, че си различен,
че не приличаш на околните.
Ти виждаш, че децата тичат
и гледат бягащите облаци.

Обичай вятъра, водата -
върви, свири и пей с дъжда.
И през безкрая на света
танцувай сам във здрачината.

Очите ти ще гледат синьото,
огромно, хубаво небе...
И в тая весела пустиня
ще се зараждат цветове...

Ще заживееш със вселената.
И дървесата ще цъфтят -
тъй както хората растат
и се променят континентите.

А в зрялата си възраст сам
ще слезнеш кротко между хората
и с прости думи ще говориш
за веселите небеса.

Сомнамбул
Във тъмнината е студено. Сам
срещу луната се разхождам нощем.
Внезапно съзерцавам лампите,
дъжда,
начупените покриви.
Все сам,
ох, от отдавна вече много сам, наистина,
от хиляди години.

На кръстопътя долу - там стражарят
се изправя като паметник.
От сенките на къщите огромни
изскачат привидения на кучета.
Безкрайнат и безпределна нощ
ме води към луната... Сомнамбул -
безмълвен, и студен, и сам. -
Това съм аз.
И знам -
в мълчанието на света внезапно
от четирите краища на нощта,
ще връхлетят със писък ветровете.
- Тая нощ -
през хаоса на всичките стихии
аз ще замина към луната виеща,
ще се разсея с лампите, с дъжда, -
завинаги!


СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА СИНЬОТО МОМЧЕ
1.
Било е сън момчето от сребро,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.
Не съм живял във двор между дърветата
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.
Бълнувал съм пияни златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез
и съм целувал не ръце, а стълбове...
От синьото съм съзерцавал сам
очи въображаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц...
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.
Не те очаквам вече... Ти ще тръгнеш ли
със слънцето, което си отива?
Нима отново ще залезнеш ти
без пламъци, без кръв и сълзи...
Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.
Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
...Въображаем ангел бил си ти - уви!
И ти залязваш.
Но синьото момче не е било
Момче от синя шапка и сребро
с очи на южен танц,
пияното момче, което шепне отдалече: Саша -
                                                               И тая нощ -
...Ах, старият фенер ме водеше към черквата
                                                     под нощен хоризонт.
Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи, студени и безмълвни...
Полиция! Полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден...
                                Но аз не ще плача...
Възможно синьото момче не е било.

***
Обичам светлината на деня
и слънцето, що зрее в кротко лято.
Обичам въздуха, разходките, съня
и вятъра.

Обичам бистрата вода,
движението на ръцете, шепота на устните,
които казват не, които казват да,
и всички земни пътища, та даже и най-пустите.

Света обичам. Но и теб,
и всички твои лудости и радости.
А ето ти седиш пред мен сега -
и нито ден, и нито сън, и нито дълъг път...

Ръцете ми те търсят, молят те, трептят.
Но ти не казвай "не", ох, казвай само "да"...
И дали не си що питаш ти?
Какво ще кажеш ти?

***
Ледът е пуст и бял, и вцепенен.
Тук има сини северни сияния.
Замръзва въздухът над мен,
и слънцето сковано в океана,
що мълчи -
е ледено.
Пиян ли си, пиян ли съм?

Оставих виещите в урагана кръчми.
След мен вървяха негри и деца
и пееха, и свиреха със флейти.
След мен пияно куче лаеше,
но аз не му отвърнах, аз вървях
на север и на юг в безкрайността.
Защото аз съм сам и мразя ги сега
опушените стаи ми омръзнаха.

И ето тук сега - намерих тебе...
Озадачен съм, луд от изненада съм.
Ти светеше над мъртвите сияния
върху огромен леден блок,
прозрачен и безмълвен, и мъчителен.

Аз исках да съм сам -
да бъдат само мои ледовете,
а ти сега, защо си тука ти,
безочливец, беглец, нехранимайко!
...

Дъжд
Така е странно под дърветата,
когато завали дъждът.
Добро и синьо е небето,
и тихи облаци вървят.

Паважите са вече мокри
и отразяват небеса.
И бляскат вече всички покриви
от слънцето и от водата.

Така е хубаво да бъдеш
съвсем самичък, под дърветата -
да ти е много, много тъжно,
да се усмихваш несъзнателно.

И щом в далечините кротко
отмине пролетния дъжд -
ти да погледнеш хоризонта
и после да те няма вече...

Николай Кънчев

Скреж
Как избива твоята кристална същност:
вътрешната светлина избива.

Заслепен от теб, не мога да те видя.

Само чувам от изчезващите звуци,
че с течение на времето реката спира.

Няма нищо страшно, повече от нищо...

Скелет на врабче полита от дървото,
докато врабчето е на клона.

Тъжно сравнение
Знаеш ли
какво са хората?

Знаеш ли
какво е виното?

Навярно са едно и също.

Защото често ги затварят,
за да ги направят
по-добри...

Постскриптум

На края на
града,
където свършват къщите,
е манастирът.

На края на света,
където свършват думите,
е Словото.

Всичко 
Накъдето да погледна, съм възвишен център.

Няма десет заповеди, има само десет пръста,
на които не броя, защото виждам всичко.

Вместо да ви го показвам, то само ви се показва:
ето долу долината, ето горе планината...

Скалният орел е кацнал на върха на диаманта.

Красота

Ти – плачеща върба с коси до коленете.

Кажи какво е намерението на вълната?

Да се превърне на крила и да политне.

Но откъде и докъде са нейните предели?

Дори необяснимото небе се е разкрило.

Луната сви гнездо обаче сред клонака

и утре ще накацат по лицето ти лунички...

Да бъдеш или да не бъдеш: усмихни се по средата.

Гладна стачка

Работнико, напрягай мускули чутовни.

Мислителю, не крий какво ти е в главата.

Момиче, покажи красивото си тяло.

Родилко, изведи от себе си детето.

Хлебарю, вече няма да си хляб за други.

Летецо, полети в безкрая, без да бягаш.

Спокойно си вършете работата всички.

Човекоядците са в гладна стачка.

Човек

Боготвориш ли простосмъртния, ще ти повярва

и ще повярва на проблясъка си в нощна кръчма:

най-новото под слънцето е, че от светлината

наистина ще избелее черната му мъка...

Загърбил онова, което се оказва зад гърба му,

той сви пестниците си на цигара, и запали.

Дори излязъл вън на тъмно, вярата му не угасна.

Ята от прилепи отлитнаха: и вече съмна.

От покрива на кръчмата висяха стъкленици,

южнякът викаше на въздуха: пийни, наздраве!

Той пийна, живна, и живя докрай опиянено.

Удостоен пожизнено да е човек, той беше.

Ярост
Какво че съм поет, а ти си цербер?

Не искам и да зная за морето:
започне ли да вие, побеснявам
и думите излитат като пяна
от моята уста - подвий опашка,
когато моята в небето пише...
Аз имам кучи зъби, кучи сине.

Ръмженето ми пази рая.

Умора
Днес сянката на слънцето е върху мене.

Все още никъде в природата не пише
за вътрешните междуособици в човека.

Каквото назова, мълчи под друго име
и разклонилият се път стои окастрен...

Но как върхът се е качил на планината?

Бяла вода
Мойто родно село е умряло.

Толкова - но толкова не стига.
И от челото ми пот извира
пред изсъхналия негов извор.

Присадили са му лунен кратер.

Може би така като по чудо
ще се дигне в извънземни сгради:
моят дъх с две скърцащи дървета

дишане изкуствено му прави...

Простота
Варварите не четяха книги, а четяха по звездите.

Оттогава злият дух излита непрестанно през комина
и около двора се върти лисица за да ни замае...

Полетът към други светове дали ще окрили земята?

Есента ще си забрави скоро красотата в моя спомен,
а на лято ще пожъна своите успехи от пшеница...

Къщичката на бедняка е с невидими етажи.

Бъдеще
Ако блесна, ще се появиш.
Но как могат да те очакват
гърбом спрямо свойто настояще?

Ти си туй, което съм и аз
точно там, където се предвижда
че ни предстои да се разминем.

Както светлината и гърмът,
ние сме в едно и също време,
но се появяваме в различно.

Поетическо изкуство
Какво ли има там в дълбочината на поета?
Вода - да плаче, лава - да избухва? Нищо не се вижда
освен изпуснатите очила: стъписан е критикът,
но смее ли да слезе долу и да си ги вземе?

Докато се напрягаш да прогониш самотата
и да дадеш на този, който духа, име "вятър",
пелтекът може да поправя правописни грешки -
но ти наум не можеш никога да пишеш.

Среща
Тръгнал
от далечните стърнища
към морето...вътре..в най-дълбокото,
там, където
толкова неистово
давещата се притегля сушата,
хванала настръхналата сламка -
как ще мога
да се спра,
когато
аз съм страшно жадният от сушата,
който се е уловил
за капката!

***
Че е така, инстинктът може
да разбере, ако се взира:
щом искаме да бъдем близки, душите ни са късогледи.

Стихотворението идва
изневиделица, когато
през зимата се вижда само едното бяло на окото.

Родна къща
Ако времето се беше спряло?
Краят сигурно се би стъписал.
Твойта родна къща върху хълма
чака да я построиш отново.

Как с какво - не беше ли с кирпичи?
Спомняш си единствено комина:
пушекът изчезва лъкатушно
като връв на някакво хвърчило,

пуснато от рая към земята.

Мигом
Ако красотата мигом кихне,
няма ли да се обърнеш?

Две девичи колена на слънце
са си притаили мрака.

Чаша на търпението станал,
преизпълнен отминаваш.

О, неописуемото може
само да се изживее!

***
Една жена, когато истински заплаче,
политналата й сълза е тя самата
направо от четвъртия етаж надолу.

И вече в мрака златно паяче заплита
спасителната паяжина, на която
ще падне на ребро от мъж: перо от ангел.

Времето отгоре
През есента на петдесет и шеста
съм там, където още съм застанал:

матросите на двадесет години
по време на занятията скачат.

И в ритъма им скачат сред морето
делфините, излитнали от радост.

Самият аз от мъка се препъвам,
когато си помисля, че се скача:

делфинът от водата във водата,
човекът от земята във земята.

Накъде
Творецът каза на света, когато
светът усети своето начало:

сложи чалма на минарето,
но нямай гърбавия за камила...

Навършиш ли две хиляди години,
ще те оженя за една комета...

И после накъде в дълбочината?
Космическия кораб няма котва.

***
Отидоха си всички - майчице,
за бащинията им ли да мисля,
в която аз съм само на квартира?

Те даже не затвориха вратата.
До нея котката се ближе, сякаш
ще дойде второто пришествие.

***
Едно стихотворение не може
да се напише, ако не потегля

обратно да си събера сълзите,
изсипали се точно там, където

очите ми са пясъчен часовник
на вечността.
Аз,
толкова самотен,
че още малко и ще съм вселена.

Просто
Чрез падащите тази нощ звезди
небето вече се отърсва от кошмари.

И след това, останало без тях,
дори не става нужда да се вижда.

Изгубвам очертания и аз,
и не стоят пред мене никакви въпроси.

Пред никого земята се върти
като опашката на куче пред стопанин.

Докогато трябва
За любовта, но за любовта без думи.
За красота, но за красота без дрехи.
За чистота, но за чистота без хумор
и за смеха, но за смеха без хора.

За любовта, но за любовта без опит.
За красота, но за красота без пристъп.
За чистота, но за чистота без капки
и за дъжда, но за дъжда без врани.

За любовта, но за любовта. Спокойно:
спокойно разтървавай трите облака.

Разгласено
Все едно каква е къщата, вътре някой скритом страда
и дими тревожно раната цяла сутрин през комина...

Аз, макар под чужди покриви, няма нищо да укрия,
щом сега за ясновидците къщите са от прозорци.

И какво че шепне ручеят - водопадът се провиква.
Вече никакво разпятие, а обятие към всичко.

Но дали си струва мъката да опиша радостта си?
Жабата е тъй напрегната, че ще си роди очите.

Йордан Кръчмаров

 
Вместо легенда
Зографът не оставил име.
Изписал църквата. Пари не взел.
За сбогом две кратунки вино
изпил и бос по пътя си поел.

Къде е стигнал - дявол знае!
Безкраен ад е тъжната земя.
Душата му единствена е в рая,
щом в рая има четки и боя.

Поезия
Измамени жени напускат
просторите на моя небосвод.
Обуват тесните обуща
на прозаичния живот.

Сбогувам се. През сълзи. Тайно.
Прегърбен от това небе,
наречено от някого безкрайно,
но всъщност - с брегове.

Литературно четене
Преметнали обувките през рамо,
с полепнала по устните роса,
нахлухме в прадничната зала
и звъннаха прозорците от смях.

Поетите?! Пристигнали са боси?
Под ризите им - потна плът.
Настръхнали, брадясали и рошави...
Апостоли, изправени на съд.

Вместо романс
Дотлява огънят. Мъчително дотлява...
Забравен и от хора, и от богове.
Умира бавно, бавно циганската вяра
в небесните жени и бесните конe.

Катуните са пръснати от вятъра
като листата на самотните черници.
Кога ли ще роди отново пак земята
крадци на песни, на коне и хубавици?

Селски кучета - I
От дивите им сватби
няма помен.
За вълкодави
няма семе вече.
Пресъхва жилавият корен,
като човешкия
изглеждал
вечен.

Селски кучета - II
И няма бяс.
И няма страхове.
До кокал зъби
никой не забива.
Поджавкват в кръчмата,
посдавят се сред мирис на ракия.
И после срещу мътното небе
безсмислено и тъпо вият.

Сън
Сънувах те. Валеше дъжд.
И улиците бяха пусти.

Усмихвах се.
Поисках да те спра,
но се събудих.
И дълго чаках
да изгрее слънцето.

Беше тъжно и духаше вятър.

Провинциално кафене
Сврян във бронята
на ленената риза,
свел очи в мътилката
на битието -

под утайките на хиляди илюзии
съзирам рой звездици да ми светят.
Плащам си...
и тръгвам за небето.

Помен
Мирише на небе тамяна.
Ядем и пием. И мълчим.
Виси като сълза тавана,
напукан и неутешим.

Изпратихме с добро човека.
Но лека ли ще е пръстта?
Горчи ми страшната утеха,
че трябва да го разбера.

Сбогуване
Скръстили напукани ръце,
селските светици си отиват.
Кротичко до своите мъже
лягат в божията нива.

Плаче селската камбана.
Капе от божурите роса.
Господи! Светът е рана!
Слънцето - изгаряща сълза.

Задушница
С мравешки крачета лазят
сбръчкани старици по баира.
В черните си кърпи пазят
огъня на първото венчило.

Свещи палнат. Виното излеят.
Седнат върху топлата трева.
Кръст прегърнат и запеят...
Боже, съхрани света!

Път
Древната каручка се търкаля,
мачка свежата трева.
Без юзда е сляпото магаре.
Старецът - с наведена глава.

Старецът посока не избира.
Цял живот е учил мъдростта:
гдето и да тръгнеш, стигаш
портите на вечността.

Дядо
Погребаха го със парче желязо -
награда от Балканската война,
с разцъфнали в ковчега минзухари -
цървули със протрити ходила.

Рева след него биволското стадо.
Люля се черната, покорна планина.
Пастирът си отиваше... И само
цървулите му не докосваха калта.

Спомен за тате
Издула бузите ми зачервени
и още миг - и ще ги пръсне,
изскача песента на звънки трели
между свитите му пръсти.

Поседнал под крилата на прозореца,
с очи, прегърбени от синевата,
изтръгва тате с устната хармоника
живота си, захапан от инфаркта.

Мама
Полъхва вятър. Залезът догаря.
Мирише на къпини и трева.
От нивата е връща мама -
печална, уморена и добра.

На прага сяда. Малко да почине,
преди да почне да пере -
щастлива, че ще може чиста риза
отново утре да ми донесе.

Вечеря
На масата - гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.

Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род -
за здраве, дъжд, за есен светла,
за честен хляб. И за живот.

Съдба
Видях - на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана,
в буркана, в който прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.

Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъде, знам какво ме чака,
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно - просто си троша главата.

Косачи
На едри капки слънцето се стича
по сбръчканата кожа на баира.
Косачите на гущери приличат,
полегнали в сеното да починат.

Догризват бавно стръкчета трева.
Очи притварят. Слънцето ги гали.
Щурците ги прескачат. И така
събират сили за живота. И смъртта.

I.
Разкъсала пламтящата си дреха,
зората е безмилостно красива!
Козелът див на стръмната пътека
очите си с копита скръбно трие...

II.
Звезден прах - по керемидите.
Сред бунището - димяща рана.
С устни почернели от къпините,
селският луд лее камбана.

Моитe гълъби
Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.

Мама тихичко разказва
как мъничките всяка нощ на прага
са чакали да се завърна у дома.
И тъй угаснали. Като свещици.
От студ. От скръб. От самота.

Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.

Тежи ми.
Страшно ми тежи.
Аз нося в себе си жестоката вина,
че от дома не ги прогоних на прощаване.

Словото
... И словото така го мачкам,
както гроздето наесен:
от всяко зърно
пада капка.
От пълна чаша
грее песен.

Сълзица от щурец
Тази вечер щурците заплакаха.
Но толкова тихо,
че само аз ги усетих.
И дълго молих на колене вятъра
поне една сълзица да постави в мойте шепи.
Поне една - да разбера какво отдалечава
моите от техните сълзи.

Смили се вятърът. Сълзица ми остави.
Но нямаше с какво да я сравня.

Автопортрет с тромпет
Животът е безкраен празник.
Човекът - матадор. Смъртта е бик.
Тромпета върху устните ми влажни
е рог от злато - неизтекъл вик.

Автопортрет с пистолет
Око в око. И двете - черни.
Пръст на спусъка дими.
Третото око е бездна.
Бездната замислена мълчи.

Автопортрет с бастун
Небето е прегърбено. Мъглата
като вина на шията дрънчи.
Подпрян на циганското лято,
самотен кон гризе пелин.

Автопортрет с обувки
Надупчено небе... Вали. Вали. Вали.
По пътищата - локви зеят.
Подметката ми въздух не държи.
И пръстите ми бели кърпи веят.

Автопортрет с лула
Самотен облак, веждите захапал,
изтича от димящата жарава.
Отнесено е сладкото от вятъра.
Горчивото - преглътната разправа.

Автопортрет с разпятие
Сълза. Сълза прозрачна е душата.
Последната опора - кръстът.
Светулка преминава през ръката.
Красиво е небето. И възкръсва.

Автопортрет с магаре
Самар - на гърба. Подковани - нозете.
Свободен и волен е само духът.
Захапал юздата се взирам далече,
където бодилите в синьо цъфтят.

Автопортрет с мираж
Жената е чудовищно красива.
Подготвям се за абордаж.
Внезапно слънцето се скрива.
В ръцете си държа мираж.

По пладне
По пладне,
когато змиите задъхано свличат
сред пущинаците металната си дреха
и сребърните вретена на рибите
са стихнали в подмолите на тъмните води,

в зелената трева убих щурец.

Смазах под подметките от волска кожа
най-хубавата земна песен,
най-бедния поет.

.... И цялата вселена рухна с трясък.
Цигулките на циганите станаха на прах.
Върху рамото ми кацна кукумявка
и устните ми сухи закълва...

Щурецо мой, мъничък мой братко,
как стана тъй, че станах твой палач?

Нима с една обикновена,
може би ненужна крачка
ще смажат някога и моя глас?

Ден след ден
И ден след ден окапват стиховете.
Душата ми оголена в нощта, мълчи...
Прегъват на разсъмване нозе конете.
Затварям на разсъмване очи.
Разделям се с последните надежди.
Прощавам всички чужди грехове.
Криле на ястреб бяха мойте вежди,
сега са само облаци в замислено небе.

Преминах като топъл вятър по земята,
с пети до върховете вдигах прах.
Но кукувица нощем в небесата
до днес така и не видях.

Убиване на бик
Вързан
за дънера на ореха с вериги
той със страшна сила рие сухата земя.
Мълнии горят в очите диви.
Фучи през ноздрите му побеснял света.

Двата остри рога
като жадни саби
дерат на дънера вековната кора.

Дали могъщата душа усеща края
на волната си мъжка веселба?

... Внезапен изстрел.
С грохот пада
върху коленете гордата глава.
Веригите със звън до нея лягат.
И настава дълга тишина.

Прощаване
Безкрайно уморен от тежките каруци,
умираше край пътя кон.
Прегърбени от студ, мъжете мълчаливо пушеха.
С омекнали и нежни длани
един след друг погалиха коравото чело.
... И виждаха тъга, която всичко им прощава.

И страшно ги болеше, че си заминаваше
добрият старец,
цял живот със тях делил
горчилката на хляба.

Беше толкова студено,
че във въздуха висеше
замръзналото ехо на черковната камбана.

Въже в пазва
Прегърбен и тъжен, до шията в прах,
допивам през сълзи последната чаша.
Изтрих много сълзи, добро не видях.
Прогни ми устата от кучешка каша.

Но днес съм решил... И си нося въже.
Без жал ще го вържа над корен от ясен.
И нека други берат вместо мен грехове
и казват, че този живот е прекрасен.

Прекрасен е, майчице! Няма, няма лъжа!
Погледай как свети пелина сред мрака.
На черния кос открадната песен дължа,
дали е простил или още възмездие чака?

Избродих земята - красота, красота...
Над древни гробове със залеза плаках.
От цъфнали тръне пих със зората роса.
На жерави - тъжно, отчаяно махах...

Сега - с огорчена страхотно душа,
пламтящото вино до зъби издигам.
Допита е вярата... С подивяла ръка
въжето от пазвата бавно развивам.

Може да е всичко
В ръцете ми туптящи издъхваше нелепо
човек, делил със мене постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един невъзвратимо катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето,
по устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, потеглил главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата...
С каква ли вяра можех да я утеша?
Пред нея вече се затваряше вратата
на страшната и свята земна суета.

И биеше челото ми съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е и човешко,
да няма в небесата място и за нас!

Тюленово
Тюлените тук отдавна ги няма.
Отдавна заливът е запустял.
Те името си само са оставили
в това селце от камък и от вар.

Селцето също неусетно си отива,
измъква корени от този свят.
Потънали в безпаметна коприва,
напуканите къщи се топят.

Изпили вярата на шумни глътки,
напразно старците превиват гръб.
В трапчинките на тихите им стъпки
расте вместо надежда скръб.

И гларусите като орда мародери
обхождат бавно прегорялата земя.
Крилете им разперени треперят
високо над нахлузената мараня.

И аз сред маранята тъжно гледам,
проклинам победителя на този бряг,
макар да знам, че след победа
единствен победителят е прав.
 
Риза за Христос
След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза, да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на древно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшните рани от гвоздеи виждам звездите.
С приковани криле върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи, Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно,
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите...
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твойте роби, Господи,
някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни, с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, Господи. Не си отивай!
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал от моя вик,
както се е е появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало...

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

Тодор Господинов

Облечи това небе
От самота по теб, момиче,
човъркам раните на враните -
и белите, и черните.
И днес угасям свещ за теб,
зората на страха е близо,
а ти си грозно гола.

Облечи това небе.

Избухване
Дърветата -
прищявка на земята,
един застинал
ядрен взрив
в забавен кадър.
Избухване на залез
в кафяво и зелено
със бавно сменящи се
цветове.

Правото
Правото
да се качиш на кръста
се извоюва с мълчание.
Пътят
на белите дупки
е кръстосан от моста на Втория.
Типът, облечен в самочувствие-
ТО на вика
е новият Христос.
Езикът
А тук се случва и да има
мляко за обожаване
на майки-кърмачки,
на врачки-играчки,
на пачки-кибритки.

Езикът
на обувките ме кара
да мисля, че съм каубой
в пустиня с двеста индианци,
с триста патиланци,
с триста поспаланци.
А это, тот, гэто
е онова,
за което пише
в типологията на сравняването.

Покана за разходка
Пред гроба на лъва,
самотни мъже
- в ръце
с поканите за екзекуция.
Искам да съм с тебе.
Така бих искал да си тук.
Диригентът на бурите
си пие вечерната мълния.
А сыновя уходят в бой.

***
Ела и протегни ръце към мен.
Ръце, пропукани от мръсни мисли,
а погледът ти - като дъжд студен,
ще търси името ми до стената.
Ела и намажи ме със омразата
на новите ми страсти
и мечти.
Ела, разбий на прах косите си
и с устни премажи
очите на тъгата.

***
Последните и първите са мъртви,
защото аз ги изоставих,
когато трябваше да тръгна
със тях към края на света.
Опипвам твойте стъпки и походка
като извивките на морско дъно.
Обичам твойте ледени ръце,
донесли бързата ми смърт.

***
И чакам лениво да дойде
нощта на големите котки.
А плодовете ни,
презрели от мълчание,
висят над нас със страшна сила.
И чакам света.

Мърморенето на отшелник
Оплаквайте се
от звънчето на прокажения,
защото то не носи
същата зараза
като очите на тъгата
- бесни кучета.
Оплаквайте последните
и първите,
преди
да дойде
Госпожата.

Основен постулат
Забраних на птиците
да летят с краката нагоре,
затова
не пий от дъжда ми.

***
Не стреляйте по плачещите клоуни,
защото те не се страхуват
да любят слънцето и нощем.
Дори когато са в немилост,
мъжете не забравят за хазарта,
от който все печели есента.
Защото книгата е есен,
която търси своя огън.

***
На двореца в Балчик

Защото тъпча тялото
на мъртвеца след години,
защото ровя камъни
от скелета му,
защото епитафия
е лунната прозявка.
Защото стрелите от пясък
и слънце приземяват.
Защото си метреса на морето.
Защото те обичам.

***
Ще тръгвам -
просто ще си тръгвам,
дори пред ураган
от черни мисли.
И ще вървя,
аз просто ще вървя
след наште облаци
- бели целувки,
додето стигна пак до теб.
Ще нося,
просто ще ти нося
заредена със бури любов.

Размазания грим на красотата
Тъжно момиче,
знам, че обичаш
едноцветни букети.
Не рисуваше на празен лист.
Бялото те кара да замръзваш.
Неузнаваема е сутрин красотата
с размазан грим от вечерта.

Радостна песен
Във ъгъла, увит във одеяло,
надупчено от лилави молци,
със поглед, вдигнат към земята
- споря с паяци пияни.
И чувам далеч песента
на изродите в бели дрехи -
предсмъртен глас на радостта
по пътя към звездите.

***
Във урната на мойте избори
поставих теб
и себе си напъхах.
Оставих място за мечтите си,
а после здраво я заключих,
за да те храня само с любов.

***
Блажени са умиращите
и след срещата.
"Високо, да те видя, застани..."
По-трудно е да си тук.
Морето и небето са едно.
Недей си тръгва,
исках да ти подаря цветя.
Всичко е наред, мамо,
само дето
кръвта ми изтича.

***
Улавям с устни
капките дъждовни -
твойте устни искащи.
Пороите ти галя със ръка
като тяло непокорно.
Вятърът разроши
твоите коси -
изплашени от изстрел птици.
Последни капки:
И бурята си има край.

Без мечти
Болен съм,
неизлечимо болен.
С почерняла
от мрака душа
в тъмното бягам,
бягам разголен.
Паяци неистово
ме хапят,
уплитат сивите си
мрежи.
Звезди,
играещи по правилата
- в съня ми
убиваш ме ти.
Луната ми показа
сив човек -
доволен се усмихва.
И блести
зъбът му златен.
След него ще мърмори
пак Земята -
посивяла без мечти.

Почти любовно стихоплетство
И ти ще пиеш този вятър
от локвите на ужаса.
Цветята нямат корени.
И ти ще дишаш този полет.
Птици оглозгаха погледа
на плашилото от петък.

Мисли на едно прасе
Касапи.
Гърлата им ухаят
на димяща рана.
Студът се стича
по изтръпнал нож.
Снегът с кървясали очи
въргаля се в калта.
Прасето не квичи
заклано.

Място за любов с видения
Защото и поетите са мъртви,
когато се залюбят със видения
на втория етаж на скуката.
Нотите не са раздяла,
а цветето на всяка смърт.
Пътят ми, прегърнат с кучета,
стои и чака някой
да го разрови, подкован
от ужаса на болните листа.

***
Пусто поле съм
със счупени кръстове,
изгнили във сива мъгла.
От черни червеи проядени,
побити в бяла земя.
Гробище за страсти и мечти,
огласяно от тишина.
Погребах ги надве-натри,
усмихнах се и тихичко запях.

***
Странното момче
седеше
върху куп от мисли
и пиеше умиращи сълзи
от дланите на дървесата.
А пътят плачеше
за летните милувки
- стъпките й.

***
Само земното притегляне ли пречи
леките жени да дойдат в рая...
Пак говоря с вехтия предтеча,
а пък той отвръща да си бая.
Сигурно забравил съм за правилата,
от които идват всички думи,
но това не е ли пак играта,
чрез която си раздаваме безумие...

***
Измислихте вериги
за крака и за ръце,
решетки за уста
и запушалки за уши.
Окови за море обаче няма.
Морето е свободно
и вечно като мисъл.
Дори затворено в бутилка...

В края на представлението
Публиката взе да си отива,
а клоунът беше гол отдавна.
Железни сънища събирал,
той будеше гримиран смях
в изпъстрената с рани дреха.
Сцената с поклона се отменя.