Албрехт фон Халер

Издателство "Сиела"
Превод: Венцеслав Константинов

Из "Лъжливостта на човешките добродетели"

Потънал в крепък сън на мисли вечно нови,
Духът захвърля горд човешките окови.
И вижте как навред обзиращо снове
В безкрайния простор на други светове.
Защо звездите свои пътища намират,
Как цветовете в бяла светлина се сбират,
Какъв двигател с мощ вселената върти,
Защо морето в равни часове тупти,
Това той знае днес: просвета драгоценна
И траен източник на истина нетленна.

Ще си отиде той, на мъдрост сит, в звездите
Ще дирят името му учени честити.
Яви се, дух велик, щом в черна пустота
Светът затъне цял, а ти пламтиш в нощта,
И нека твоят ум, почитан от народи,
С последните си мисли смело да ни води!
Как различаваш ти живота от съня?
Как се отделя в миг тъмата от деня?
На твърдите тела кой формата придава,
Как тъй мени се тя, но същата остава?

Пороя, който всичко в бездната завлича,
Властта в магнита как желязото привлича,
На зрака скоростта, движение, покой,
Обвързаност, подем, възможности безброй...
Това обследвай ти, учи ни, дух безсмъртен
И с благослов светът от теб ще е покъртен!
Но ти ще търсиш все в изкуствена среда
На истината свята тъмната следа -
Природата е скрила същността, отрежда:
Щастлив е, който зърне външната одежда!

1730

Размисъл след едно събитие

Душа, смири се, довери се на съдбата,
Тя знае за какво жадуваш:
Не винаги одеждите ѝ са в позлата,
Честит бъди, че съществуваш.

Духът ти е свободен, а делата прями,
Ти още имаш дом, родина:
Защо тъгуваш? Само гордостта се срами
От бедност, смазала мнозина.

Сега не бива мъдреците да забравяш,
Които с чест смъртта посрещат:
Нима изрядната им твърдост ще прославяш,
Но твоя дух не ще подсещат?

За дарове от времето да не милееш,
Стремиш се, ала зло те слита;
Към Бог една молба отправяй: да живееш
Далеч от нужда и пресита.

1732/34

Емил Верхарен

Народна култура, 1986
Превод: Гео Милев, Елисавета Багряна, Лъчезар Станчев

Вятърната мелница

Върти се мелницата бавно на дъното на вечерта,
пред потъмнялото небе, пред тъжното небе страдално,
върти се тя, върти безспир, и нейното платно печално
е толкоз слабо, тежко, морно в безкрайната си самота.

Ръцете ѝ от ранно утро, ръце протегнати към свода,
се вдигат и се спускат пак като при жалба; и сега
отново слизат те надолу във въздух черен от тъга
и в тая пълна тишина на изгасената природа.

Сломен от зимата, заспива над хижи немощни денят,
от своя дълъг мрачен път са облаците уморени;
и край горичките събрали безбройни сенки разпилени,
дълбоки, дълги коловози към мъртъв хоризонт вървят.

Колиби няколко от бук край старо потъмняло блато
приседнали са в полукръг - печален и окаян стан,
в тъмата лампата от мед огрява техния таван,
по края на един прозорец пролазва бледна светлината.

И тези къщи вцепенени на дремещия блатен бряг
сред безпределното поле под ниското небе се взират
с опулените си стъкла към мелницата, цяла в мрак,
и гледат я как бавно тя върти се, морна, и умира.

Маргарет Атууд

Вариации върху любовна тема
Превод от английски: Габриела Манова

Ето дума, с която запълваме
празни места. Пасва идеално на любезните
паузи в речта, на непопълнените полета
по ли́ста – с цвят и форма на сърце, които никак не приличат
на истински сърца. Добави дантела
и можеш да я продадеш. Вмъкваме я и в бялото поле
на печатната бланка
с липсващи инструкции. Има цели
списания, в които почти няма друго,
освен думата любов; можеш да я
разтриеш по тялото си и
също така да сготвиш с нея. Как да сме сигурни,
че мудният разврат на голите
охлюви под влажната мукава
не носи същото име? Що се отнася до стръкчетата
трева, които надигат жилестите си муцуни
тук-там измежду марулите, те направо я крещят.
Любов! Любов! пеят войниците и ти отдават
почит с бляскавите си остриета.

А сега да се върнем към нас
двамата. Тази дума
ни е твърде кратка с
петте си букви; твърде нарядко,
за да запълни дълбоките пусти
вакууми между звездите,
притискащи ни с глухотата си.
Не в клопката на любовта боим се
да попаднем, а в този страх.
Тази дума недостига, но ще
свърши работа. Тя е единствена
гласна в тази металическа
тишина, уста, която повтаря
О, отново и отново с почуда
и болка, тя е дъх и вкопчване на пръсти
в стръмна скала. Можеш да
се задържиш или да се пуснеш.

Уолъс Стивънс

Бланш МакКарти

Погледни в ужасяващото огледало на небето,
А не в тази нежива чаша, която отразява
Единствено повърхнините - превиващата се ръка,
Опряното рамо и проницателния поглед.

Погледни в ужасяващото огледало на небето.
О, облегни се на невидимото, и се опри
На символите на падащата вечер, и търси
Блясъкът от откровения които си отиват!

Погледни в ужасяващото огледало на небето.
Виж как несъстояла се луната чака в просека
На затъмненото ти Аз, и как крилете на звездите,
Нагоре, от невъобразими убежища, излитат.

Снежния човек

Трябва да притежаваш ума на зима
За да забележиш скрежта и клонките
На боровете покрити с кора от сняг;

И мръзнал дълго време
За да съзреш хвойните разрошени от лед,
грубите смърчове в далечните блескавини

На януарското слънце; и да не ти навява
мизерия звука на вятъра,
звука на няколко листа,

Който е звукът на земята
Изпълнена от същия вятър
Който духа на същото оголено място

За слушащия, който слуша снега,
И, самия той нищо, съзира
Нищото което не е там и нищото което е.

Анекдот за гърнето

Поставих гърне в Тенеси,
Обло и на върха на хълм.
Заради него пущинакът
обрасна по хълма.

Пущинакът го застигна,
И пропълзя наоколо, опитомен.
Гърнето бе обло и на земята
И високо като пристан във въздуха.

Обсеби всичко.
Гърнето бе сиво и неукрасено.
Не се отдаде на птица или храст,
Като всичко друго в Тенеси.

Басаванна

Превод от английски: Богомил Господинов

***

Богатите
строят храмове на Шива.
Какво мога аз,
бедния,
да сторя?

Нозете ми са стълбове,
тялото - олтар,
главата - купол
от злато.

Чуй, О повелителю на сливащите се реки,
стоящите неща ще паднат,
а движещите се навеки ще стоят.

Тумас Транстрьомер

Покрайнини
Превод от английски: Богомил Господинов

Мъже в кални комбинезони се надигат от канавката.
Това е преходно място, без изход, между природата и града.
На хоризонта строителни кранове искат да предприемат големия скок,
но часовниците се противят.
Бетонни тръбопроводи разхвърлят писти на светлина със студени
езици. Автосервизи обитават стари хамбари.
Камъни хвърлят сенки остри като обекти на повърхността на луната.
И всички тези места продължават да се уголемяват
като земята купена със среброто на Юда: "скуделница* където
погребват безименните".

[1] Американския израз "potter's field" произхожда от Библията и означава място, откъдето се извлича глина. Понеже такава земя е безполезна за земеделие, се е използвала за погребения. Обикновено на такова място са се погребвали  непознати и безименни хора. Старобългарската дума скуделница се използва в точно този смисъл.

Фиона Сампсън

ХЕЙ-ОН-УАЙ

фина като монахиня дремя

въз края на легло назаем

пружините чиито пишат чрез кокалите ми съобщения

Зарежи надеждата. Зарязване - 

есенен екстаз. Заглеждам се

вторачена в безбожната тъма

тъй сякаш би разкрила път

за връщане назад, в началото

за онова желание без умисъл

за (казано по старому) радост.

И тъмното извръща поглед. Вярно е, че съм ядосана

отново. Но нужно ли е стара сплав

да се разделя винаги във тези пластове

това ли е, тогава, прераждане каквото означава?

Виторио Освалдо Томазини - Фарфа

Превод: Смилян Тодоров

Фарфа (или Виторио Освалдо Томазини)

Роден в гр. Триест през 1879 г. Починал в гр. Сан Ремо през 1964 г.
Италиански художник и поет, присъединил се към футуристите по време
на втората половина от творчеството им. Като поет издава книгите:
'Ние, милиардер на фантазията' 1933;
'Поема за белотата черна' 1934;
'Маркония' (1937)
Оставя хиляди неиздадени поезии, които са били като миш-маш пакети
държани в ютени чували за въглища. Но никой не знае какво всъщност се е случило с тях.


Лястовиците

в прелестни качулки от черен атлаз
машинописват пробуждането
продиктувано от зората



От разкошната

грива на акацията
спретната от гребена на вятъра
изящно се развързваха
къдрици на пеещи врабци



Голяма наслада

наблюдавайте пъхтящия влак
изкачващ стъпала траверси
достигащ устата на тунела
която ще го погълне като лакриц



Ако в мен 

можеше тайничко да влезе
неговата грива
несъмнено цветът на кръвта ми
щеше да се превърне в такъв
златен



Гара

видях сводестата стряха
чиято циганска уста
отдалечава димяща цигара
на заминаващ влак
прибираща към устните отново
експреса пристигащ

докато изплю далеч
последната угарка
от товарния вагон



Ей казвам 

майкo абатиса
поклони се пред гишето
използвай утринната молитва
побързай за билета за експреса
защото това не е гарата на кръстния път
но тази на порта суза



Венециански

градчета
падуа докато виченца
по време на войната
бяхте лилави и сини
и пътниците във трамвая
сякаш бяха призрачни фигури
живи мъртъвци
разговарящи на звучен диалект



Внимание

спрете спрете
щрак
ето готово
безумната фотография
от душата ми Кодак



Джиджи

не съм спокоен тази вечер          
донеси ми коктейл от седем цвята  
както го правят в париж                
който ще ме превърне в дъга




Поемата Тuberie - носеща трудно за превод на български език заглавие,
всъщност е рецитирана от Фарфа по време на обяд на футуристите в Киавари.
Така преведена тя се намира извън контекст, но е блестящ пример за
същността на езика използван от футуристите.


Туберие

тръби за вода за пара за газ
ауспуси изпускателни за дренаж
от грес теракотни цимент
от стъкло маркучи ебонит
тръби за цялата търговия
тръби от килера на чувствата
тръби от печката и от скуката
тръби тунели жадни за железница
тръби от изтезанието от радостта
тръби за всички метали
тръби за жълти ръкавици
тръби пожарни кранове
стрелци на снопове свежа вода
да утихне стихийния плам
тръби на писалките
просмукващи мисълта
черни като шум
червени като любовта
тръби за кръвното налягане
тръби за храната
свирещи валс при лошо преяждане
тръби по навътре
за тарантела
на гримасите дълбоки
заплетени тръби на гърдите
тръби генитални и девствени
тръби комини работилници
за параходи локомотиви
със семе в дима
нищожни в страстта
тръби на пейките по всички градини
ароматни жасмини
тръби за ширпотреба
тръби за злоупотреба
извити тръби при мандрите
ръка която грабва
която водата изхвърля
удължава пръстите
тръби на тръстика с улуци мундщуци
тръби бергман
тръби тьони тръби манесман
тръби на всички машини
тръби на всички мотори
тръби на краката и на цветята
тръби на пушки и на оръдия
за бърза смяна на поколения
тръби кости дупки на пилета
които са били хранени гоени
тръби на хремави носове
тръби на сърца омекотени
тръби на телескопи
които в нощите ясни
се изпълват с звезди
тръби на органи и мотовилки
тръби на музикални инструменти
набили с дъх
в ушите ни
стари мотиви
тръби отпушени запушени
тръби с имена и незнайни
тръби от всеки вид и всеки тип
тръби за всяка дебелина и размер
тръби прави и с остър лакът
тръби във вечна експлоатация
за мастурбация
на собственото съдържание
тръби за захващане
за спускане
за изкачване
всички в световния тласък
всяка тръба на пъпната връв
която свързва споява живота
тръби оглушителни и смълчани
аз съм вашият певец
аз съм змиеукротителят

Патриша Биър

Превод: Богомил Господинов

Дилема

Прочетох за будисткия монах.
Когато седем разбойника се промъкнали тихо зад дърветата
За да го убият той изкрещял толкова силно
Че го чули бизнесмени чак
в Пекин на 20 мили разстояние.
Трябва да му се възхитим.

Но колко е удобно
Да видиш Кралицата в плоски исторически пиеси
Да си закрепва косата с топлийка, да поблагодари на дамите си,
Да прости на всички и да си отиде
Само с един кос поглед
Към мъжът със секирата.

Кой от тях двамата трябва да бъда?

Да се хвърлиш в бездната

Децата не си задават правилните
въпроси, или поне така си мислят
Далеч по-късно. Не мисля, че трябваше
да се чудя кой е Курций* и защо
се е хвърлил и с какви последствия.
Мързелът и знаейки че картината
Не е урок по история, ме оневиняваха.
Прости ми веднага. Но защо не си казах:
Човек, който изправя щит срещу нищото
Е луд, нали? Човек, който изпуска юздите
Сякаш конят няма нужда от водач посред полет,
Няма чувство за отговорност.
Кон, който навежда главата си, а надига задницата си
Като куче опитващо се да изглежда безобидно,
Отчаяно ли е? Трябва ли героят да носи
Лицето на артиста без очилата му?

Това което видях бе блясък върху боя,
Нещо вътре в рамка в което да се пулиш,
Изкуство. Никога не съм се изсмивала
на Хейдън*, както много други направиха.
Просто стоях там, добре узряла за възрастта си
завързана, с омотани очи, със запушена уста,
също така близо до пропаст, но много далеч от хвърляне.
Бих предпочела да отговоря на майка си час по-скоро.


[1] Марк Курций e римски войник от стария патрицийски сабински род Курции, който според легендата се саможертвува, за да спаси Рим. Той се хвърля с кон и оръжие в бездна, която се е отворила в средата на Римския форум и не може да се запълни с нищо. Авгурите смятали, че на мястото трябва да се пожертва нещото, от което най-много зависи силата на Рим. Марк Курций решил, че отговора на загадката е "смелостта на римския войник". Мястото на случката е наречено по-късно на негово име „Лакус Курций“ (Lacus Curtius).

[2] Бенджамин Хейдън е английски художник от 19 век, който е известен с мащабните си исторически картини, както и с това, че лежи в затвора за дългове и по-късно слага край на живота си в изблик на отчаяние.


Пощальонът ударен от гръмотевица

Той беше най-добрият пощальон,
който съм имала. Онова лято в Европа
Дойде и си отиде
В стихиен гръмотевичен дъжд.
Украсените му с пискюли рамене носеха
Повече лоши дни отколкото можеше да брои
Докато той не навлезе в последната буря на планините.

Ти, за който пощальон
Означава триъгълна шапка в музей
Или непринуден
Анекдот, съжали този
Изпепелен за сметка на господаря далеч от дома
Видял всяка гледка
Но никога някой ударен от гръмотевица.


Поема за рожден ден от Венеция

От този люлеещ се град,
Късмет. Червени чушки се поклащат по канала,
Червени ленти по шапки.

Навсякъде е разплискано свещено
злато, сякаш първия Влъхва
е разкъсал кесиите си.

Тук всеки принадлежи,
Чувства се удома си. В много горещ следобед
призрак се прозина.

Попадаме на
Двама далечни познати от NW3*
сгушили се в Белини*.

Както обикновено хитроумия.
Тази година са бляскави йо-йота,
Площад пълен със светулки.

През вековете
Нечувани скъпоценности са изпадали
Във водата.

Една колона лежи неподвижна
И разстила църква с раздалечени зъби. Реликва,
За която се гмурна светец

И я изкара обратно на брега
За изумление на всички, плувайки бруст
с методично сияние.

Днес е райски ден.
Котка, сътворена преди пет минути, седи с един гълъб.
Честит рожден ден.


[1] Пощенски код, обозначаващ Западен Лондон.
[2] Популярен венециански коктейл, смес от просеко с нектар от праскови.

Луис Симпсън

Превод: Богомил Господинов

Тази вечер знаменитият психиатър

Тази вечер знаменитият психиатър
Организира парти.
Има фигури от спортния свят
И момичета с телесен цвят
Пристигащи направо от театъра.

И много други звезди...
Евреинът изглежда сериозен
Съмнява се, винаги се съмнява, в либералната си грешка;
Негърът се смее
Три пъти като тромпет.

Съпругата на домакина влиза бавно.
Бедната жена!
Мисли си, че още е в Унгария
И се вкопчва в куките за плетене.
За нея времето минава бавно.

Музеят на Хуберт*

Когато бях млад и се мотаех
по Таймс Скуеър някоя събота
за да гледам филм с обществена значимост
напр. „Броненосецът Потьомкин“

подминавах Музеят на Хуберт и поглеждах образите
на Айк и Майк, Световно Известни Джуджета,
и Салу, Танцуващата със Змии,
и Принцеса Мари, Приматът с Човешки Мозък.

Днес, връщайки се назад, не тълпите
по стълбите са това, което помня -
"Чудо", отбелязва Ню Масис*, "на режисурата" -
нито щурма на Зимния дворец,

а тялото на Мъжът-крокодил,
и лицето на Ел Фузиладо,
който е "получил 8 куршума от стрелкови взвод
в трупа и главата и все пак оцелява!"


[1] водевилно цирково представление с бълхи от началото на 20 век на Таймс Скуеър в Ню Йорк
[2] най-популярното американско комунистическо издание от 1926 г. до 1948 г. (от англ. "New Masses")

Син на Романови

Това е Аврам, лютиерът,
единствения еврейски сержант
в армията на Царя.
Един ден поправяше виолончела
когато му извикаха: "Царят пристига,
всички навън за проверка!"
Когато Царят видя Аврам да марширува
с руснаци високи по седем фута,
каза, "Този мъж трябва да е гений.
Искам го във щаба."

Късметът се дава от Господ.
Съпруга трябва да си изнамериш сам.

Аврам се ожени за богата вдовица
която живееше в къща в Одеса.
Мястото беше изпълнено с музика...
Ясная Поляна с нудли.

Една нощ по средата на един концерт
чуха похлопване на вратата.
Аврам отвори. Беше просяк,
руснак, който бе благословен
от Бог - тоест беше луд.
И каза, "Аз съм родния син
на Великия Княз Николай."

И Аврам отвърна, "Яж.
Дължа услуга на твоя народ."
И продължи, "Съпругата ми се оплаква
че се нуждаем от човек който да отваря вратата."
Така Николай остана при тях с години.
Кой някога е чувал за евреи
със лакей?

После дойдоха германците. Представете си
сцената - стари хора
пазят багажа си,
а децата - на тях им е казано че това е просто игра,
но те не вярват.
Тогава германците казват, "Кой е този?"
посочвайки Николай,
"не прилича на евреин."
А той отговаря, "Аз съм родния син
на Великия Княз Николай."

Те разбраха че е слабоумен,
и го отведоха със останалите към смъртната камера.

"Можеше да си държи устата затворена,"
каза баба ми,
"но какво да очакваш.
Всички Романови бяха малко луди."

Преди поетичното четене
Композиция за Гласове, Холандско Банджо, Болна Флейта и Косъмен Барабан

1
Това е поетичното четене.
Това е човекът, който ще изнесе поетичното четене.
Той стои на улицата, на която вали дъжд,
С отворен куфар на покрива на автомобил по някаква причина
И дъждът се излива в куфара
Докато хората наоколо казват
"Ако беше дошъл в понеделник
Или вторник, или четвъртък,
Ако беше дошъл в сряда,
Или всеки друг ден
Щеше да имаш публика
Защото ние тук в Куинипак (Западен, по-точно Презрян Щатски У.*)
Имаме прекрасна публика за поетични четения."
През това време той беше затворил куфара си
И го беше поставил на задната седалка, която беше празна,
А на предната седят Сол Белоу,
Джеймс Болдуин и Чичо Руди и Фаня.
Те са изправени, не обръщат главите си, с поставени федори,
Защото те знаят къде отиват
A и ти би трябвало да знаеш, за да не те удостояват с отговор
Когато попиташ, "Къде по дяволите отива тази кола?"
При което, с отскок, тряскайки вратата,
Вземайки куфара ти съ себе си и твоя Единствено Наличен Ръкопис,
И оставяйки те да стоиш там,
Колата се изстрелва в бъдещето
Все още вали и нейната следа изчезва.
А един човек който още наблюдаваше
С яката на сакото си обърната наопаки, каза
"Ако беше дошъл в петък,
Събота или неделя,
Или ако беше дошъл в сряда
Или вторник, щеше да има публика.
Защото ние тук в Мадагаскар
И Университета на Загубените Каузи
Имаме чудесна публика за поетични четения."

2
Това е човекът, който ще те представи.
Той казва, "Можеш ли да ми кажеш имената
На книгите, които си написал.
И има ли нещо, което искаш да кажа?"

3
Това е дамата, която дава парти в твоя чест
След поетичното четене.
Тя казва, "Надявам се, че нямаш против, но
Внимателно подбрах гостите така че да няма
Никакви красиви, привлекателни, страстни млади жени,
На Викарият на Дънстейбъл ще дойде,
Дошъл е тук на обменни начела
Както и Калвинисткото Духовно Хорово Общество,
Всички членове на Работилницата за Поезия."

4
Това е човекът, който има да прави изявление.
Той казва, "Имам да кажа няколко неща.
Първо, преди да започне поетичното четене,
Ако напуснете сградата и вървите бързешком
Десет мили в обратна посока,
Ще чуете музикален и поетичен концерт
От Волфганг Амадеус Моцарт и Уилиям Шекспир.
Също, по време на паузата
Има време да хванете възнасянето
На Светците от Последните Дни на Деня на Страшния Съд.
Веднага след четенето,
Ако свиете вляво, покрай Комюните Билдинг,
И вървите седемнайсет мили,
Се сервират чай и малки парчета
гума в гимнастическия салон.
Миналата седмица изнесохме четене по Данте,
А седмицата преди това по Софокъл;
Следващата, Свети Франциск от Асиси ще се яви лично -
Но тази вечер, съм щастлив да представя
Мистър Уилоуби, който ще представи
Нашия гост, Мистър Джоунс."

5
Това беше поетичното четене.

[1] Университет

Шоколадови бонбони

Веднъж някакви хора посещавали Чехов.
Докато коментирали гения му,
Майсторът не го свъртало. Накрая
казал, "Обичате ли шоколадови бонбони?"

Те били изумени и безмълвни.
Той пък повторил въпроса,
при което една дама събрала кураж
и срамежливо измърморила, "Да."

"Кажи ми", каза той, накланяйки се напред,
светлина проблясваща през очилата му,
"какви точно? Лекият, сладък шоколад
или тъмният и горчив?"

Разговорът стана обичаен.
Заговориха за черешова плънка,
за бадеми и бразилски фъстъци.
Губейки задръжките си
започнаха да се прекъсват.
Защото хората може и да не знаят
какво мислят за политиката на Балканите
или по спорната тема за мъжете и жените,

но всеки има твърдо мнение
за вкуса на настъргания кокос.
Накрая някой заговори за бонбони с пълнеж от ликьор,
и всички, дори автора на Чичо Ваня,
загубиха ума и дума.

Когато си тръгваха той застана на вратата
и пое ръцете им.
В колата на връщане към Петерсбург
те се съгласиха че това бил
необичаен разговор.

Хауърд Немеров - нови преводи

Превод: Богомил Господинов

По случай молбата за стихотворение на мира

Това е Джо Блоу, поетът,
Стои пред пулта за управление на гигантския инструмент
Който служи за връзка между духа му и света.
Нервно размърдва пръстите си,
Подсвирва си няколко музикални фрагмента
(Да те сравнявам ли със летен ден?)
И решително се подготвя да започне
Своята поема за войната във Виетнам.

Тази поема, отгатва той, е
Свещено задължение: самостоятелно
Упражнява необятната сила на изкуството,
Той е на път да спре тази безумна война.
Както Омир прекрати онзи кошмар в Троя
Като даде на войските да прочетат Илиада;
Както Уърдсуърт спря Революцията когато
Прецени, че Робеспиер е отишъл твърде далеч;
Както Евтушенко беше поканен в Таймс
За да държи арабите извън Израел
Като се разсвири на могъщата си лира.
Джо се усмихва. Вече Нобеловата награда
Му се привижда, четейки стихотворението си
Пред Общото събрание, последвано от
лекцията му пред Съвета за сигурност
По темата за Креативността; вероятно
Находчив продуцент ще го представи по телевизията.
Поезията може изведнъж да се превърне във мода.

Единствената пречка бе, че му липсваше
Добро начало, въпреки че той смяташе че за толкова велика
Тема ще е добре да се започне с О,
Нещо, което той инак не би направил,

О

И щеше да продължи нататък изисквайки
Някак упорито от Музата
Полихимния на Свещената Песен, тази Дама
Със свиреп взор и неумолима малка усмивка.

Към някои умници
които се забавляваха със простотата на
картините на Барнет Нюман изложени в Бенингтън
Колидж през май 1958 г.

Когато Моисей в Хорив* разби скалата
И водата избликна вън от скалата,
Някои хора се ядосаха на Моисей
И казаха, че трябвало да използва по-шик прът.

И когато Илия на връх Кармел донесе дъжд,
Където пророците на Ваал* не успяха да донесат дъжд,
Някои от хората казаха, че ритуалите на пророците на Ваал
Били естетично значителни, докато тези на Илия много банални.

[1] Друго наименование на планината Синай
[2] Ваал е бог в западносемитската митология, един от двойката главни богове на народите, обитаващи териториите на Финикия

Рой Фулър

Превод: Богомил Господинов

Роден през 1912 г. във Фейлсуърт, в близост до Манчестър. Служил в Кралските военноморски сили. Работил като адвокат в кооперативно строително дружество до пенсията си през 1969 г., когато става управител. Избран е за Професор по Поезия в Оксфорд в периода 1968 - 1973 г. и получава Златния медал за поезия на Кралицата през 1970 г. Публикува романи, критика, мемоари, белетристика и детски стихотворения. Умира през 1991 г.

Пред супермаркета

Държа детската му количка със свободната си ръка
Сякаш е захвърлен скиптър или жезълът на маршала,
Поглед на задълбочено бдение върху лицето му,
За момент това дете ми възвръща
Чувството за ценност в човечеството

Без значение, че той скоро ще изплаче реки от сълзи:
Кой може да го вини за тъгата му пред един своеволен свят?
Затова Исая плака за Йерусалим.
Трябва да минат дълги години преди подобно Калигула
Той да заплаче за един единствен врат.

Ърл Бирни

Превод: Богомил Господинов

Ърл Бирни е роден през 1904 година в Калгари, Албърта. Завършва образованието си в Университетите на Британска Колумбия, Калифорния и Торонто. Неговия авантюристичен военен роман "Търви" е публикуван за първи път през 1949 година. Два пъти е носител на Наградата за поезия на Генерал-губернатора. Писател на свободна практика и лектор от 1968 година, той пътува обстойно в Южна Америка, Австралазия, Африка и Изтока. Умира през 1995 година.

Малкият гуляй на факултета по случай гостуването на поета

но какво голямо количество бренди
уиски
шери

На единия край на масата Необходимият Декан
беше разопаковал пурите
На другия край Оксфордският канонист
с изплескано изражение
ни унижи до един с палави цитати
от Персий * които ние не успяме да схванем навреме
- освен чешкият професор & унгарският
които схващаха всичко
толкова цивилизовани че бяха освирепели от разочарование
към всички нас & без съмнение изразяващи го в този момент
безопасно към гърдите ми на поне 2 езика

някъде сред димната завеса Библиотекарят
се чуваше да предлага тост за убщнустта *
& да го начукаме на янките
Отчето потрепна & постепенно
подобно Яхве в Зохар оттегли присъствието си
оставяйки след себе си този вакуум от Зло
което бяхме ние

Главния културтрегер от Факултета по физика
също много антропологетично Наше Момче
тъкмо ме беше попитал няколко неотговорими въпроса
едновременно стоейки срещу централното произведение
аз съм мъртвото око на този вербален тайфун
аз съм мошенически доктор на думите
разголен до тъпота от техния племенен ритуал
аз не съм нито цивилизован нито дивак а също Необходим

ухилен
& пиян
& безлюден



[1] Авъл Персий Флак e римски поет от етруски произход.
[2] на английски Commonwealth означава Британска общност на народите; в случая нарочно е допусната грешка и е изписано cummunwealth

Charité Espérance et Foi
(нежна история от ранна ка-нада)

Имало едно време 3 малки индиански момичета
Шомплан * решил да ги осинови от племето Монтение *
за да покаже на крал Луи & на Кардинала че е възможно
да се създадат християнски Дами от едни диваци
Той ги покръстил съответно Foi (11) Espérance (12) et Charité (15) *
и след това ги пъхнал в крепост за да се изучат на френски

Малката Foi се измъкнала & зачезнала към горите
но Espérance & Charité бързо изучили неправилните глаголи
& шиенето          пораснали им гърди    продължили с бродерията
Когато Шомплан се убедил че са усвоили пиетета & обноските при хранене
той ги облякъл според модата & заплавал надолу по течението към Тадусак
на път за Френския Двор с Espérance et Charité

Ала дяволит търговец по име Николас Марсоле от Тадусак
дръпнал Espérance настрана & й казал че тя е което той трябва да има
Тя му отвърнала че има среща във Франция с Краля & Господ
Ник изръмжал че би могъл да върне нея & сестра й обратно
на индианците       & я грабнал около корсета
Тя извадила нож & избягала при Charité 

Les deux étudiantes * написали писмо на Николас
Надежда започнала:
"Мосю Марсоле, за нас беше чест & удоволствие да
ви срещнем, & с нетърпение очакваме следващата ни rencontre *.
В очакване подострих ножа си така че
при добра възможност бих могла да си доставя удоволствието
да ви изкормя сърцето"
& Благотворителност добавила:
"Ще ми достави, мосю, огромно удоволствие
да помогна на сестра си да го изяде."
Разбира се всичко това звучало много по-елегантно в оригинал
защото било на правилен френски от 17 век.

Показали писмото на Шомплан
Той останал впечатлен   без грешки при времената
Каза им че е горд че са останали твърди
особено пред този mérchant marchand * Марсоле
който ядял месо и в петък & в събота   англофил
& продавал контрабанден алкохол на братовчедите им индианци в Тадусак
Все пак        добави  Шомплан       той не смятал
че   Espérance et  Charité са готови за Франция

Двете млади дами плакали    разплели своята broderie*
Шомплан се съгласил че те са били bien civilisées *
Те му паднали на колене   показали му своите фусти
Шомплан бил благ    похвалил шивачеството им  но останал твърд
Франция    казал той    не е готова за вас
Той им подарил по една дървена броеница
& ги изпратил обратно в Квебек по Гийом Куяр *

Куяр бил уважаван църковен настоятел & инспектор по реколтата
не бил търговец    не можел да чете & имал 10 деца в своята сметка
Той бил първият човек употребил плуг в цяла Канада
но когато Шомплан се върнал от Франция никой не знаел
къде са се дянали Надежда & Благотворителност
и дали изобщо са успели да намерят своята Вяра отново

[1] Най-известният Шомплан е Самюел дьо Шомплан, откривател на Квебек
[2] Част от канадското племе Инну
[3] Вяра, Надежда и Благотворителност (от фр.)
[4] И двете ученички (от фр.)
[5] Среща (от фр.)
[6] Търговец (от фр.)
[7] Бродерия (от фр.)
[8] Много цивилизовани (от фр.)
[9] Гийом Куяр е първия френския заселник на Нова Франция, посветен в рицарство от Крал Луи XIV-ти

Крайстчърч, Н.З.

Току-що долетях 1100 мили от Австралия
& кацнах в една викторианска спалня
Донесоха ми овъглени парчета овнешко за обяд
Има някакъв възстар репортер с пенсне в стаята ми
Иска да знае защо имам бакенбарди
& дали не мисля че да бъда подпомаган от Канадския Съвет
не е опасно за изкуството ми и дали не чувствам че е нужно да страдам?
Вкаменен вън от прозореца ми Кап. Скот
благородно измръзва до смърт близо до Южния Полюс
Изведнъж разбирам, че репортерът е прав
Бакенбардите отслабват силите ми

Музей на Човека

Лековерният куратор ме остави съвсем сам
в затвореното крило на аборигенската секция
Какво има тук? 3000 копия от Арнъм Ланд чакащи
някой компютър да изчисли техният закон за баланс
- но какво има в тези дървени шкафчета? надничам
господи!  съсухрени глави от нова гвинея
& дузини дузини от дванадесетинчови кожи на пениси
Ще заключа вратите ще препреча прозорците с копия
& ще пробвам всички размери

Горещи извори

Ето един хотел където дори по стълбите
тече еликсир
Монтезума се е къпел в тези извори
и то не само за да бъде чист   no señor
препоръчвало се срещу подагра
било по времето на Диаз
когато caballeros имали подагра
Сега

ЛЕКУВА
ПОСЛЕДСТВИЯТА
ОТ РАБОТНИЯ СТРЕС

или да си го кажем в прав текст

АКТИВИРА ЖЛЕЗИТЕ НА ПОЛОВАТА СИСТЕМА
ПРИ МЪЖЕ И ЖЕНИ

уииииии!

Ето ги дъртите банкери в черни костюми
сбирщината дребни генералчета
пенсионирани от всичко освен от своята униформа
дори - внимавай със стъпалото señor -
един виден тотомилионер

А жените?
Тези пухенобузести chiquitas
измъкващи малките си като нар задничета
от италиански спортни автомобили
със сигурност са дошли само за да се отдадат
на допълнителна термална грижа

До кантината срещу паркинга
изпрашените овчари си отпиват пулка*
на открито докато с пламтящите си стари очи
небрежно отстрелват всеки генерал
и разсъбличат всяка от смеещите се дами


[1] алкохолно питие от ферментирал сок от агаве

Стиви Смит - нови преводи

Превод: Богомил Господинов

Стиви Смит е родена в Хъл през 1902 година под името Флорънс Маргарет Смит. Живее в Лондон от три годишна възраст и завършва образованието си в North London Collegiate School. Работи за издателска къща "Newnes" между 1923 и 1953 година. Публикува "Роман върху жълта хартия" през 1936 година заедно с две други книги. Често нейните стихотворения са придружени от собствените й скици. Получава Златния медал за поезия на Кралицата пред 1969 година. Умира през 1971 година.

Помня

Помня, че беше първата ми брачната нощ
Мъж на седемдесет и три
Лежа прегърнал младата си булка
Момиче с туберкулоза
Беше военно време и над нас
Немците извършваха особено тежка бомбардировка над Хампстед.
Това, което ни обърка още повече, по ирония
Нашите бомбардировачи избрали точно този момент, за да отлетят към Германия.
Хари, те никога ли не се сблъскват?
Не мисля, че някога се е случвало,
О булко моя, булко моя

Г-жа Снуукс, поетеса

Г-жа Снуукс бе наистина ужасно любезна
И никога не пишеше стихотворение,
Което да не е наистина ужасно любезно
И подобаващо на една дама

Затова тя нямаше никакви врагове
И не правеше тъжни изненади
Но продължи да бъде наистина ужасно любезна
И спечели много награди.

Сама в гората

Сама в гората усетих
Жестоката враждебност на небето и дърветата
Природата е научила творенията си да мразят
Човекът който вдига шум и пара
Смутният човек
Така както жизненият сок се надига по дърветата
Така както жизненият сок оцветява дърветата в яростно зелено
Така и гневът на Природните творения се надига
Срещу човекът
Така яростното зелено оцветява и лицето на Природата
Природата е отвратена от човека
Отвратена от неговите шум и пара
Отвратена от неговите агонии
Отвратена от неговия безвкусен ум
Който води тялото му
Дори още по-бързо
Все повече и повече
В грешната посока.

Есен

Той разказа историята на живота си на Мисис Кортли,

Която беше вдовица. "Нека се ожениме надве-натри",

Каза той. "В мене вече няма нищо мръсно,

Но може да си поговорим преди да стане твърде късно."

Убеждение I.

За Бог и мен умря Иисус

Разпънат върху дървен кръст

За Бог бе поетична Реч

За мен бе Меч

За Бог хвалебствен химн

За мен безкрайни дни

За Бог бе обяснение

За мен спасение.

Убеждение II.

Разхождах се във Ийстър Парк,

И чух далечен лая на помияр,

Знаех че отново се възнася Бог, -

О псе, о псе, ти лаеш в монолог.

Наркотиците направиха Полийн неразбираема

Наркотиците направиха Полийн неразбираема
Един ден тя седеше на масата за закуска
Играейки си объркано с пръсти
С клонките на богородичния косъм [1].

Да не би да търсиш солта, скъпа?
Каза Дулси, разменяйки поглед с Бригадира.

Оф уф Полийн какво ти става?
Каза Бригадирът на съпругата си
Която дори не забелязва
Каква красива двойка бяха заедно.

[1] многогодишно декоративно стайно растение - Adiantum capillus-Veneris

Щастие

Щастието е безшумно или говори подозрително за приятели
Тъгата е изрична и нейната песен никога не сме я дочакали
Щастието е като Англия и не говори каквото и се ще да говори
Тъгата, подобно Вината, се втурва и бърже бърбори.

Денис Енрайт - нови преводи

Превод: Богомил Господинов

Роден в Лимингтън, Уоруикшър, през 1920 година. Завършва образованието си в Кембридж. Преподава в продължение на 25 години, предимни в Изтока, след което работи в сферата на издаването в Лондон. Писал е критика, романи, правил е преводи на японска поезия и частична автобиография - "Мемоарите на просещия професор" (1969). Редактира "Оксфордската книга на смъртта" (1983).


Анекдот от ул. "Уилям IV-ти"

Влизайки в склада на издателството, чуждестранна млада дама
Пита за том XXIV-ти от Цялостното творчество на Фройд.

(Това, най-сетне, беше Азбучника, който насочва читателя
към изобилие от несъзнати нужди, които той инак би пренебрегнал.)

"Също така жадувам," продължи тя, протягайки елегантната си ръка,
"Изображение на Иисус Христос високо приблизително толкова."


Талвег

В средата на стремителното течение
Големият мъж се оплаква: "Толкова тежък и все пак толкова дребен -
Поставяш живота ми в смъртна опасност."

"Нищо чудно", отвръща детето
на раменете му. "Eто, че ти носиш света
заедно с всички негови грехове."

Другият спря. "Какво ще спечеля
с това? И докога ще се помни от хората?
По-мъдро е да те оставя тук, където стоя."

"Трябва да продължиш," отвръща детето.
Поне едно нещо то знае със сигурност.
"Аз не съм роден, за да се давя."

Другият въздъхна: светът трябва да продължи по пътя си
Така че е безсмислена размяната на реплики.
Той съсредоточи силите си срещу течението.


Бунтарят

Когато всички носят къса коса,

Бунтарят си пуска дълга.

Когато всички си пускат дълга коса,

Бунтарят се подстригва късо.

Когато всички говорят в час,

Бунтарят не обелва дума.

Когато никой не говори в час,

Бунтарят внася безредие.

Когато всички носят униформа,

Бунтарят носи фантастични дрехи,

Когато всички носят фантастични дрехи,

Бунтарят се облича въздържано.

В компанията на любители на кучетата

Бунтарят предявява предпочитание към котките.

В компанията на любителите на котки,

Бунтарят подхвърля добра дума за кучетата.

Когато всички възхваляват слънцето,

Бунтарят отбелязва нуждата от дъжд.

Когато всички се радват на дъжда,

Бунтарят съжалява, че липсва слънце.

Когато всички отиват на събиране,

Бунтарят остава вкъщи и чете книга

Когато всички остават вкъщи и четат книга,

Бунтарят отива на събиране.

Когато всички казват: да, моля!

Бунтарят казва: не, благодаря.

Когато всички казват: не, благодаря!

Бунтарят казва: да, моля!

Хубаво е, че има бунтари

Но може да не ти хареса да бъдеш един от тях.

Мечтаейки в шанхайския ресторант

Бих искал да бъда този възстар китайски господин.
Той носи златен часовник със златна верижка,
Но ризата му е без ръкав или вратовръзка.
Има късметлийски бенки по лицето, но не е обезобразен от сполука.
Жена му прилича на него, но все пак е красива.
Тя никога не е бинтовала краката или корема си*.
Някои от празнуващите деца изглежда са негови,
А други са му внуци;
Никое поколение не заплашва другото.
Той е любопитен за хората, без да иска да ги убеждава или извращава.
Храни се с удоволствие, а не със страст;
Пие, но не е пиян.
Доволен е от възрастта си, която винаги му е подхождала.
Когато обсъжда ястие с красивата сервитьорка,
Обсъжда ястието, а не сервитьорката.
Покривката на масата не е нито чиста до безразличие,
Нито толкова мръсна, че да показва липса на обноски.
Той предлага да плати сметката но знае че няма да му позволят.
Той се оттегля като човек, който не се вълнува дали е уважаван, защото е;
Негова дъщеря или внучка му отваря вратата
И той й благодари.
Беше удовлетворителна вечер. Утре
Ще бъде удовлетворителна сутрин. Измежду им той ще спи задоволително
Предполагам, че това е мирът на неговото време.*
Би било приятно да бъдеш този китайски господин.

[1] Практика на насилие към жените в Древен Китай, при която различни части от тялото им са нарочно деформирани, за да се спре растежа им.

[2] Алюзия към думите на Невил Чембърлейн през 1938 година, когато връщайки се от Мюнхен след среща с Хитлер, размахва документ гарантиращ "мирът на нашата ера".

[По време на четене, Енрайт отбелязва, "Може би е добре да спомена, че ресторантът не беше в Шанхай или в която и да било част на Китай, а в Сингапур."]

Дейвид Уагънър

Изгубен
Превод: Богомил Господинов

Стой мирно. Дърветата пред теб и храстите встрани
Не са изгубени. Където и да си се нарича Тук,
И ти трябва да се отнасяш с него като с могъщ непознат,
Трябва да поискаш разрешение, за да опознаеш и да бъдеш опознат.
Гората диша. Слушай. Отговаря,
Аз създадох това място около теб.
Ако го напуснеш, може да се върнеш обратно, казвайки Тук.
Никои две дървета не са същите за Гарван.
Никои две клончета не са същите за Орехче.
Ако не разбираш това, което дървото или клонът правят,
Със сигурност си изгубен. Стой мирно. Гората знае
Къде си. Трябва да й позволиш да те намери.

Избрана поезия на Алдо Палацески

Превод: Смилян Тодоров

Алдо Палацески е псевдонимът, зад който се крие италианския поет и писател Алдо Джурлани. Роден е на 2 февруари 1885 г. във Флоренция, в семейството на богати търговци.  Дългият му творчески път завърша в Рим на 17 август 1974г. Познат е като един от бащите на историческия авангард в Италия. В началото подписва творбите си с истинското си име, но от 1905г. насетне използва като псевдоним Паладзески, което идва по линия на майка му.  Най-известните му поезии са написани между 1905 и 1914г. Събрани в стихосбирките: "Белите коне" (1905), "Лантерна" (1907), "Оставете ме да се забавлявам" (1910), "Поезии" (1904-1914).

Оставете ме да се забавлявам

Три, три три
Фру фру фру,
уи уи уи,
иу иу иу.

Поета се забавлява,
до лудост
без мяра.                                                                                                                                                              
Не го обиждайте,
нека продължава
клетия,
малката му глупост тази
е единствената му наслада.

Куку’ руру’ ,                                          
руру’  куку’,                    
кукукуруку’!

Какви са тез безмислици?
Недодялани премислици?
Страстта ми е това,
волна поетична страст,    
над която нямам власт.

Фарафарафарафа,
таратаратарата,                                                                                                                            
парапарапарапа,                                                                                                                                    
ларалараларала!

Знаете какво са?                                                                                                                                                  
Напреднали неща,                                                                                                                                  
не глупости,                                                                                                                                            
...останки са                                                                                                                                          
от  стари, поетични времена.

Бубубубу,                                                                                                                                                
фуфуфуфу,                                                                                                                                                
Фриу’!                                                                                                                                                    
Фриу’!                          

Но ако са без смисъл, и без връзка,                                                                                                      
защо ги пише този глупчо?  
Билобилобилобилобило                                                                                                                      
блум!                                                                                                                                        
Филофилофилофилофило                                                                                                                    
флум!                                                                                                                                                                
Болулу.Филолу.                                                                                                                                      
У.  

Не е вярно, че не искат нищичко да кажат,                                                                                        
искат.                                                                                                                                                      
Искат да кажат...                                                                                                                                    
също както някой песента започва                                                                                                      
без думите да знае.                                                                                                                                                                                  
Дори да не намираш смисъл.                                                                                                                
Добре, аз така съм го написал.

Ааааа!
Еееее!
Иииии!
Ооооо!
Ууууу!

А!Е!И!О!У!

Но младежо,
кажете ни сега,
не е ли това една шега,
с такава малка доза
да подържаш
огън планина?

Уиск…уиуиск…
Уишу... шу шу
Коку, коку, коку.
Шукоку...Коку коку,
Шу
ко
ку.

Но как да вземе да се разбере?                                                                                                                                                
Уж започвате с намерения добри                                                                                                                                  
пишете в курсив
но струва ни се повече                                    
като японски йероглиф.

Аби, али, алари.  
Риририри!
Ри!
                                                                                                                                                           
Оставете нека стане странно,
даже, нека да не спира,
забавлението ще му стори скъпо:
накрая ще излезе, че е просто глупав.

Лалала
фалала
фалала
и после лала...
и лала, лалалалалалала.

Вярно, че хазарт е
да се пише просто ей така,
но днес зад всеки ъгъл
крие се професорска глава.

Ахахахахахахах!
Ахахахахахахах!
Ахахахахахахах!

В края ,
истински съм прав,                                                                                                                                
времената смениха свой’та вяра,              
хората не искат нищо
от поета:
оставете ме да се забавлявам!

Ваната със змиорки

Ваната е много голяма                                                                                                                          
и водата покрива поне четирима човека.                                                                                            
Казват така : 'Това са змиорки'.                                                                                                            
И цял ден народа стои там и риба лови.                                                                                            
"Големи са змиорките,                                                                                                                          
по големи от повито дете", казват така.                                                                                              
И цял ден народа стои там и риба лови.                                                                                            
Хубави са змиорките,                                                                                                                            
по вкусни от хляб и медец", казват така.                                                                                            
И цял ден народа стои там и риба лови.


Непознатият

Видя ли го как мина нощеска?
Видях го.
А видя ли го вчера?
Видях го, виждам го след всяка вечеря.
И те гледа?
Не поглежда в страни,
само натам,
натам дето небето започва
и свършва земята, натам
в просека дето светлината
залеза оставя.
И тогава той минава.
Сам?
Самичък.
Облечен?
В черно, винаги в черно.
Но къде си почива?
В кой хан?
Чий замък?
В нечия нива?


Спящата старица 

Старицата, стогодишна е тя.                                                                                                                
Никой не я вижда да се скита през белите дни.                                                                        
Често хората до фонтана я срещат                                                                                                        
там спи:                                                                                                                                                  
никой я не буди.                                                                                                                                    
От сладкия ромон на водата                                                                                                                
заспива старицата,                                                                                                                                
и остава да спи в сладкия ромон                                                                                                          
на дните на дните на дните



Лято

Колко красиво е да ходиш бавно
по брега
там където синьото небе
сливат се със синьото море
и докато умираща вълна
шумоли на коприна
достига с плисък по крака ти
гали те по бузата
претърсва косите ти
небесно синята...                                  

Пастел

От сивото в мъглата плътно плътно
изгряват кипариси
черни сенки
гъби от мъгла.
И от далеч прояснявайки се бавно бавно
зазвучава камбанения звън
почти угаснал
По далече далече далече
минава влака гръмногласно


Кой съм аз?    

Кой съм аз?
Кой съм?
Може би поет?
Не разбира се.
Моливът на душата ми
ни дума странна не изписва:
лудост.
Значи съм художник?
Нито пък това.
Палитрата в душата ми
ни цветче няма:
меланхолия
Музикант тогава?
И това не съм.
Клавишите в душата ми
не издават даже звук:
носталгия.
Значи съм...какво?
Слагам лещи
точно пред сърцето си,
за да могат хората да видят.
Кой съм аз?
Акробатът на душата си.



Кобo

Кикикирики!... Кикикирики!...      
<<Започва деня>>                                                                                                                                                        
Пеят петлите на Кобo.
Старият  Кобo е на смъртно легло                                                                                                                                
и след няколко часа.                                                                                                                                                                                                
Горкият Кобo! Горкият Кобo!                                                                                                                                            
И папагалите с глас.                                                                                                                                                      
Сбогом Кобo! Сбогом Кобo!                                                                                                                                                                                    
А кокошките
кокококококококоде:    
<<време дойде>>
кокококококококоде:
<<сега е твой ред>>.
Гургулиците изпълнени с тъга                                                                                                                                          
събраха се в кът:                                                                                                                                                            
глу...глу...глу...
<<не ще те видим пак>>.
Кучетата бродят наскърбени
с увиснали опашки, стенат:
бау... бау... баубаубo:                                                                                                                                                
<<сбогом татко Кобo >>.
И котките мяукат днес                                                                                                                                        
мяу... мяу... мяу...фуфу                                                                                                                                            
<<никога...никога...никога веч >>.      
И гаргите и те:                                                                                                                                                                        
гре гре гре гре                                                                                                                                                                      
<<също на теб...също на теб...също на теб >>.      
Взрял се във кревата
бухалът
бди и чака.

Е.Е. Къмингз - Някъде където не съм пътувал, с радост отвъд

някъде където не съм пътувал, с радост отвъд
е.е.къмингз, 1894 - 1962
превод: Богомил Господинов

някъде където не съм пътувал, с радост отвъд
всяко преживяване, очите ти имат своята тишина:
нещата които ме обгръщат са в твоите най-крехки жестове,
или в тези които не мога да докосна, защото са прекалено близо.

най-малкия ти поглед ме разтваря с лекота
макар че аз съм се затворил като пръсти,
ти ме разтваряш лист по лист както Пролетта разтваря
(майсторки докосваща, мистериозно) нейната първа роза

или ако желаеш да ме затвориш, аз и
моя живот ще се свием очарователно, внезапно,
както когато сърцето на това цвете си представя
снегът внимателно падащ навсякъде;

нищо на този свят което може да бъде разбрано не е равно
на силата на твоята напрегната крехкост: чиято повърхност
ме принуждава с цвета на своите местности,
изразяващи смърт и завинаги със всяко вдишване

(не зная какво е това в теб което затваря
и разтваря; само нещо в мен разбира че
гласът на твоите очи е по-дълбок от всички рози)
никой, дори дъждът, няма толкова малки ръце.


somewhere i have never travelled,gladly beyond
e.e.cummings, 1894 - 1962

somewhere i have never travelled,gladly beyond
any experience,your eyes have their silence:
in your most frail gesture are things which enclose me,
or which i cannot touch because they are too near

your slightest look easily will unclose me
though i have closed myself as fingers,
you open always petal by petal myself as Spring opens
(touching skilfully,mysteriously)her first rose

or if your wish be to close me, i and
my life will shut very beautifully ,suddenly,
as when the heart of this flower imagines
the snow carefully everywhere descending;

nothing which we are to perceive in this world equals
the power of your intense fragility:whose texture
compels me with the color of its countries,
rendering death and forever with each breathing

(i do not know what it is about you that closes
and opens;only something in me understands
the voice of your eyes is deeper than all roses)
nobody,not even the rain,has such small hands

Гу Чън / Gu Cheng

Превод: Богомил Господинов

Gu Cheng was a famous Chinese modern poet, essayist and novelist. He was a prominent member of the "Misty Poets", a group of Chinese modernist poets.

Гу Чън е известен съвременен китайски поет, есеист и новелист. Приживе е бил виден член на кръгът "Неясни поети" (朦胧诗人), група от китайски поети-модернисти. Гу Чън е син на именит член на китайската комунистическа партия и военен поет. По време на Културната революция, семейството му е изселено и принудено да отглежда прасета. За този период от живота си, той казва, че е научил да пише поезия учейки се от природата.
През 70-те години, поезията му добива популярност на Запад и той се премества в Оуклънд, Нова Зеландия, където преподава китайски език. Животът му завършва трагично след като Чън убива съпругата си по особено жесток начин, след което слага край и на собствения си живот.

Good-bye

You turn in silence aside
your face to the night.

In the places where the night grows darkest
lamps crowd together.

They are always there together;
we will meet again, sooner or later.

Good-bye now
so that we see each other again.

translated by Gordon T. Osing and De-An Wu Swihart

Довиждане

Извръщаш тихо встрани

лицето си към нощта

По местата където тя е най-тъмна

лампи се тълпят заедно

Те са винаги там заедно;

ще се срещнем отново, рано или късно.

Довиждане сега

за да се видим отново.

This Generation
The dark nights gave me my dark eyes;
I, however, use them to look for light.

translated by Gordon T. Osing and De-An Wu Swihart

Поколение

Тъмните нощи ми дадоха моите тъмни очи;
аз, обаче, ги използвам, за да търся светлина.

Превод: Богомил Господинов

In Sunset's Glow
In the evening's glow,
your lips tightly closed,
you say, "There are only fifteen minutes left,"
meaning the sorrow has already begun.

"We might be apart for ten or a hundred years;
we must be thousands, ten-thousand miles apart."
But then you smile playfully
showing your real age.

You say, "I forgot to say even the one sentence."
I say, "Yes, you seem to have forgotten that one sentence."
We never got around to that sentence all evening;
but before we'd noticed, anyway, the sun set in silence.

translated by Gordon T. Osing and De-An Wu Swihart

В блясъка на залеза

В блясъка на залеза, 

твоите устни плътно затворени, казваш, 

"Остават само още петнайсет минути," 

което означава, че трагедията започва сега.

"Може би сме разделени от десет или сто години!" 

"Разделят ни хиляди, десетки хиляди мили!" 

Но после ти се усмихваш игриво, 

показвайки истинската си възраст.

"Забравих да кажа онова изречение." 

"Да, със сигурност пропуснахме едно изречение" 

Ние никога не успяхме да го измислим. 

Но, така или иначе, слънцето тихо залезе.

Far and Near
You,
you look at me one moment
and at clouds the next.

I feel
when you're looking at me, you're far away,
but when you're looking at the clouds, how could we be nearer!

translated by Gordon T. Osing and De-An Wu Swihart

Близо и далеч

Ти,
гледаш ме за момент

а в следващия гледаш облаците.

Чувствам, че
когато ме гледаш, се намираш далеч,
но когато гледаш облаците, не би могла да бъдеш по-близо!

The Origins of the Moon and Stars

Branches of trees try to shred the sky
but succeed only in poking so many tiny holes,
through which pierce lights from beyond the sky
that people simply name Moon and Stars.

translated by Gordon T. Osing and De-An Wu Swihart

Произходът на Луната и Звездите

Клони на дървета опитват да пробият небето
но успяват единствено да промушат малки дупки
през които светлина отвъд пробива път
който хората наричат Луна и Звезди.

In the Twinkling of the Eyes
--During those wrong years I had this kind of "illusion"

I firmly believed
I watched the world with utmost concentration.

A rainbow
swam in the fountain,
searching among the passers-by silently.
I blinked my eyes
and it turned into the shape of a viper.

A clock
reposed on a church
marking the time steadily;
I blinked my eyes
and it became a bottomless well.

A red blossom
opened on the movie screen
inviting the excitements of Spring;
I blinked my eyes
and it turned to glistening blood.

Now to keep my beliefs solid
I keep my eyes wide open all the time.

translated by Gordon T. Osing and De-An Wu Swihart

Бил Нот / Bill Knott

Превод: Богомил Господинов

Poem

The most private part of the clock is the hour,
no, I mean the minute,
or wait, the forever.

The most private part of me is the heart,
no, I mean the nipple,
or wait, the never.

Стихотворение

Най-интимната част от часовника е часът,
не, имах предвид минутата,
или може би, Вечността.

Най-интимната част от мен е сърцето,
не, имах предвид зърното,
или може би, Небитието.

Flash

Photographs -

lightningbolts which, 

their shadows having caught up with them, 

perish.

Светкавица

Фотографиите -

светкавици които,

догонени от сенките си,

гаснат.