Емил Верхарен

Народна култура, 1986
Превод: Гео Милев, Елисавета Багряна, Лъчезар Станчев

Вятърната мелница

Върти се мелницата бавно на дъното на вечерта,
пред потъмнялото небе, пред тъжното небе страдално,
върти се тя, върти безспир, и нейното платно печално
е толкоз слабо, тежко, морно в безкрайната си самота.

Ръцете ѝ от ранно утро, ръце протегнати към свода,
се вдигат и се спускат пак като при жалба; и сега
отново слизат те надолу във въздух черен от тъга
и в тая пълна тишина на изгасената природа.

Сломен от зимата, заспива над хижи немощни денят,
от своя дълъг мрачен път са облаците уморени;
и край горичките събрали безбройни сенки разпилени,
дълбоки, дълги коловози към мъртъв хоризонт вървят.

Колиби няколко от бук край старо потъмняло блато
приседнали са в полукръг - печален и окаян стан,
в тъмата лампата от мед огрява техния таван,
по края на един прозорец пролазва бледна светлината.

И тези къщи вцепенени на дремещия блатен бряг
сред безпределното поле под ниското небе се взират
с опулените си стъкла към мелницата, цяла в мрак,
и гледат я как бавно тя върти се, морна, и умира.

Ги Гофет - Възхвала на една провинциална кухня

Превод: Аксиния Михайлова

Четири стени четири и никога нито една в повече
и ти се струва че човек има четвърто око по рождение
четири са стените които е иззидал за да доведе
хоризонта в своя дом и да държи на разстояние
от своя главозамайващ метър и осемдесет на гордост и безсилие
лудия аршин на насрещните ветрове, знаейки
че никой не може да избяга от истинското си лице
по пътищата, които вятърът е уловил зад врата
и води като непокорно дете.

Омразен и вдетинен старец, който преждевременно
те натиква в тези утрешни руини
и ти вървиш, проклинайки светлината и сянката
безгрижното детство и вечната унилост на жените
под бремето на покрива, точно тук,
между тези четири късчета от горчив лазур
те очаква това лице изгубено
като любовно писмо на дъното на някое чекмедже
- и ти сега напразно търсиш ключа, красавицата
е отминала, защото не е могла да чака: късно е вече
смъртта е тук четирикратно повторена
като земното ехо, което се стоварва
и затваря небето завинаги.

О, богове на четирите ветрове, позволете му поне
да си отдъхне като статуята на командора в дъното на парка,
а когато пак задуха вятърът откъм морето
нека едно сред милионите листенца
подчинило се на закона на земното скиталчество
спре върху гладкото му бледо чело
и го короняса със слава.

Плячки

В селата от шиста тъмна и студена
се скитат момичета с начервени устни
и често юмрукът на старите орачи се стоварва
върху масата на единствената кръчма
разширявайки за миг пространството на очакването
където се събира светлината, зиморничава
и сякаш уловена в капана на единствената лампа
но сега е едва обяд и на улицата една котка
дебне плячката си, която никой не вижда

Кошмарът на историята, 2

Ато размазаното лице на боксьора
ослепял след третото падане
ти не усещаш вече ударите
само сърцето си между небето и земята
което повтаря безпогрешно точния им брой
Вечерта, която пада върху раменете ти
забива пироните още по-надолу

Художникът

Този, който пристъпва с голи ръце и затворени клепачи
върху безлюдната сцена и под прожекторите
не го спират нито времето, нито пустотата, крачи
от векове към една стена, която само той познава
като дърво, което упоритото небе придърпва към хоризонта
и ако се отмества понякога, то е за да остави зад себе си
един отворен прозорец, от който някой невидим ни вика
и всеки вярва, че го чува на своя език

Посещението на Рембранд

Нощта открадна
единствената му лампа от кухнята
уловен в капана на стъклото
е онзи който мълчи
изправен пред тълпата от думи
Той изгаря на тихия огън
тъмната обвивка на тишината
(както онези хълмове под пепелта
стоплят зората с муцуните си)
и може би за пръв път
сенчестото му лица е самата светлина
и проговаря вместо него

Гийом Аполинер - III

Из "Гийом Аполинер. Поезия"
Превели от френски Драгомир Петров, Кирил Кадийски
Народна култура, София 1984

Има

Има кораб той отнесе моята любима

Има шест суджука но в небето на нощта която иде ти би казал
червейчета от които нощните звезди ще се родят
Има някъде една подводница на неприятеля която мрази моята любима
Има хиляди невръстни борчета но ги прекършиха шрапнелите край мен
Има някъде и пехотинец който се промъква ослепял сред газове които го душат
Има го това че скълцахме в червата на окопите си Ницше Кьолн и Гьоте без остатък
Има я скръбта ми по едно писмо което закъснява
Имам в чантата за карти снимките на моята любима
Има пленници които преминават и изглеждат неспокойни
Има цяла батарея и прислугата й край оръдията шета
Има там един вахмистър който иде в тръс по пътя със самотното дърво
Има казват и един шпионин който дебне тук невидим
като хоризонта подло в него преоблечен и изцяло с него слят

Имам бюста на любимата ми като лилия пред мен изправен
Има го и капитана който с безпокойство чака съобщения за Атлантика по безжичен телеграф
Има в полунощ войници дето бичат за ковчезите дъски
Има в Мексико жени които молят с викове високи царевица пред един кървящ Христос
Има Голфщром който носи благотворна топлина
Има там на два-три километра гробище от кръстове преляло
Има кръстове навсякъде където се обърнеш
Има плодове със сладост пълни върху кактусите из Алжир
Има ги ръцете гъвкави на моята любов
Има и една мастилница която бях направил в гилза
от петнайсет сантиметра но не разрешиха да я пратя
Има го седлото ми оставено в дъжда
Има и реки които няма срещу своето течение да тръгнат
Имам моята любов която сладко ме влече
Имаше един пленен германец който носеше картечницата си на рамо
Има на света мъже които нивга на война не са били
Има и индуси дето гледат удивени тези западни полета
Те с тъга си мислят за ония дето питат ще ги видят ли отново
Щото много надалеч отиде през сегашната война изкуството да си невидим

Червенокосата красавица

И ето ме пред вас човек изпълнен с разум
познаващ от живота и смъртта онуй което може живият да знае
изпитал в любовта и мъки и възторзи
успявал да наложи мнението си понякога
познаващ множество езици
и доста попътувал
видял войната в артилерията и пехотата
ранен в главата трапаниран с хлороформ
загубил най-добрите си приятели в ужасна битка
от старото и новото познавам колкото човек самичък може да познава
и без да ме е грижа за войната днес
за нас приятели и между нас
присъдата отсъждам в тази дълга препирня между традиция и откривателство
между реда и всяко приключение

С уста направени по образец на божиите вие
чиито устни са самият ред
бъдете снизходителни когато ни сравнявате
с онези дето бяха ред и съвършенство
нас търсещите приключения навред

Не сме ви неприятели
ний искаме да ви дарим владения широки и чудати
където всяка тайна се предлага като цвят на оня който иска да се наведе да я откъсне
огньове многобройни с цветове невиждани там има
видения неуловими и безбройни
които трябва да получат плът
Желаем да изследваме благата на огромната страна където се спотайва всеки кът
Там може да изгоним времето да го възвърнем да го спрем
смилете се над нас сражаващите се открай
по границите на безкрая и на утрешния ден
простете нашите заблуди
простете наште грехове

А ето че пристига лятото жестокия сезон
и младостта ми е умряла вече като пролетта
о слънце иде времето на разума горещ поклон
И чакам без да ща
за да последвам благородната и нежна форма със която ме омагьоса
приела я за да се слее с любовта
тя иде и ме тегли сякаш е окова а пък аз съм влюбен и пламтя
и с облика чаровен тя
е обожаваната ми червенокоса

Косата й е сякаш златна
красива мълния нееднократна
а пламъците й растат
във вехнещата чайна роза и димят

Но смейте се над мен
далечни и предимно близки хора
защото има толкова неща които
не смея да ви кажа толкова неща които
не ме оставяте да кажа
Смилете се над мен

Стихотворение

Той влезе
Седна
Дори не гледа пламъка червенокос
Догаря клечката
Излезе

Синчец

Младежо

Двадесетгодишен

Ти който толкова неща ужасни си видял

Какво за хората от твойто детство мислиш

Ти гледал си смъртта в очите стотици пъти но не познаваш живота

Дали

Познаваш

Доблестта и хитрините

Предай ти своето безстрашие

На тези дето ще пристигнат

След тебе

[...]

Има

Има малки мостчета невероятни
имаш моето сърце за теб туптящо
има и една жена на пътя тя е тъжна
има малък и красив котедж в една градина
има шест войника забавляващи се като луди
имаш моите очи които търсят твоето лице
има някаква горица малка и очарователна на оня хълм

опълченецът пикае докато преминем
има и един поет сънуващ малката си Лу
има там една изящна малка Лу в големия Париж
има батарея сред една гора
има и един овчар а той овцете си пасе
имаш ти живота ми принадлежи ти той
имам тази своя перодръжка със резервоар която тича тича

има там една завеса от тополи тънка тънка
имам целия си бивш живот и той добре премина
има тесни улици в Ментон където се обичахме ний с теб
има от Соспел едно момиченце което шиба своите другарчета
имам моя бич кавалерийски във торбата за овес
има и вагони върху релсите - белгийски
имам моята любов
имам целия живот
боготворя те

На

Линда
Илнда
Нилда
Индла
Индал
Лнида
Лндиа
Лндаи
Лидна
Лидан
Аднил
Данил
Надил
Налид
Дилан
Ланид
Ланди
Налди
Дални
Алнид
Алдин
Илдан


Орфей
На Пиер Варен

Звънят камбаните в Париж
Тъй както и преди войната
Все още плаче тоя грохнал свят
Тиктакането на будилника до мен
И
нека
дойдат
Той беше тъй спокоен и прекрасен
знамената
демократични
За антикварите чудесна стока
О
Шествия Подир
О подир войната
Врява
О Днес вече всичко е огромно
Фанфари И струва ми се че мирът
Ще бъде също тъй чудовищен като войната
Все още чувам аз камбаните
О време на тиранството
Демократично
Прекрасни времена когато трябва и едните
И другите да се обичат
И никой да не е обичан
И нищо подир себе си да не оставиш
И удоволствие на този свят да се направи
Ни много силно нито много слабо

Гийом Аполинер - II

Из "Гийом Аполинер. Поезия"
Превели от френски Драгомир Петров, Кирил Кадийски
Народна култура, София 1984

Красотите на войната

Как хубави са осветилите нощта ракети

Изкачват се на своя връх и се надвесват да погледат

Това са хубави жени увлечени от танц с едничък поглед за очи ръце и за сърца

Познах усмивката ти и живеца ти сред тях

Това е всекидневното обожествяване на моите Вероники с коси превърнали се на комети

А тези двойно позлатени танцувачки са на всички времена и всички раси

Те раждат ненадейно своите деца които имат само време да умрат

Как хубави са всичките ракети

Но колко по-красиво би било ако те бяха още

Ако ги имаше с милиони за да придобиват смисъл

общ и относителен тъй както става с буквите в печатаната книга

При все това е тъй красиво сякаш че животът от умиращите си отива

Но още по-красиво би било ако те бяха още
[...]

Винаги

На г-жа Фар-Фавие

И непрестанно все така

Ще стигаме все по-далеч но без напред да се помръднем

И от планета на планета

мъглявина подир мъглявина

все оня Дон Жуан свалил три хиляди комети

издирва още непознати сили

и взема насериозно всеки призрак

А толкова вселени се забравят

Но где са нашите велики забравачи

И кой ще ни накара да забравим тез или онези части на света

Къде е оня Христофор Колумб комуто ще дължим че сме закрили някой континент

Да губиш

но истински да губиш

за да оставиш място за открития

Живота си да можеш да загубиш

за да откриеш своята победа

Океан от земя

На Дж. де Кирико

Сред океана си издигнах къща

Прозорците й са реки които от очите ми изтичат

а зидовете й са стъпили върху гъмжащи октоподи

не чувате ли тройното им сърцебиене и клюновете им които бият по стъклата

Къща влажна

от пламък и плесен

във времето миражно

време песен

Самолетите снасят яйца

Внимание ще хвърлят котва

Внимание в мастилото което хвърлят

Добре ще бъде ако дойдете от горе

Небесните орлови нокти се катерят

Туптят върху земята октоподи

А сетне ний сме толкова че ще успеем

и в гробокопачи на самите себе си да се превърнем

Безцветни октоподи из вълни от тебешир о октоподи с бледи клюнове

Около къщата ми се простира океана който ти познаваш

и който никога не си почива

Автомобилчето

[...]

Не ще забравя нивга нощното пътуване по време

на което никой не продума

О здрачно тръгване в което щяха да умират трите фара

о нощ най-нежна пред избухването на войната

о вий селца където спи ненавистта

КОВАЧИ ПРИЗОВАНИ НА ОРЪЖИЕ

СЛЕД ПОЛУНОЩ ПРЕДИ ДА СЕ РАЗСЪМНЕ

към Лизиьо окъпан в синьо или към златния Версай

И три пъти се спирахме за да сменим една пробита гума

Следобед бе когато прекосихме

гората Фонтенбло

и стигнахме в Париж дордето още

лепяха мобилизационните афиши

И двама аз и моя спътник в миг разбрахме

че с малкото автомобилче сме пристигнали в едно напълно ново време

където колкото и възрастни да бяхме

тепърва трябваше да се родим

Понеделник на улица Кристин

Портиерката и майка й оставят всекиго да мине

Ако си мъж ще ме последваш тази вечер

Достатъчно е някой да подпира пътната врата

Дордето другия се качва

Три човки газ горят

Хазяйката е охтичава

А свършиш ли ще поиграем табла

Един оркестров диригент със болно гърло

В Тунис когато дойдеш ще опиташ как се пуши "кеф"

Навиваш се нали

Натрупани чинийки календар цветя

И пим пам пим

Дължа по сметка на хазяйката си близо триста франка

Но предпочитам да си го отрежа вместо да й ги платя

Потеглям в осем и половина вечерта

Там шест огледала се гледат втренчено безспир

Страхувам се че ще я вапцаме съвсем

Любезни господине

Та вие сте момче от мекото на хляба

А тази дама има нос като самотен червей

Луиз забрави коженото си палто

Аз нямам кожено палто но не усещам студ

Датчанинът си пуши папиросата и разписанието гледа

През пивоварната минава черна котка

Чудесни бяха тези палачинки

Чешмата си тече

Бе в рокля като ноктите й черна

това е невъзможно

Вземете господине

От малахит е този пръстен

Земята е посипана със стърготини

Тогава трябва да е вярно

Червенокосата кръчмарка грабнал някакъв книжар

[...]

Гийом Аполинер - Зона

Из "Гийом Аполинер. Поезия"
Превели от френски Драгомир Петров, Кирил Кадийски
Народна култура, София 1984

Зона

Накрая ти си уморен от този древен свят

Овчарко Айфелова кула стадото на мостовете блее в утринния хлад

Отдавна ти живееш в римския и елинския свят

Дори автомобилите изглеждат древни в този град

Единствено религията не е стара

Религията проста като самолетните хангари

В Европа само ти християнство старост не усети

От всички европейци най-модерния сте Вие папа Пий X

А ти смутен от погледите на прозорците гориш от срам

Да влезеш и се изповядаш в празния прохладен храм

Четеш проспектите афишите запели с всички сили

Това е новата поезия на утрото а прозата във вестниците се е настанила

Човек за 25 сантима сред полицейски приключения ще се удави

Сред снимки на известни личности и хиляди обяви

Аз днес видях една красива улица но името й не запомних

От слънцето заляна ечеше тя като тръба огромна

Директори машинописки и работниците здрави

От понеделник сутринта до събота следобед по четири пъти преминават

Сирената простенва сутринта трикратно

Една камбана се разлайва бясно към обяд

Рекламите и фирмите по зданията натежали

Табелките обявите не спират крясъка си като папагали

Обичам красотата на тази улица индустриална

В Париж в квартала между улица Омон-Тьевил и авеню де Терн

И пак е улицата млада нищо че не си дете

Облечен в бяло и във синьо вървиш и майка ти до теб

Набожен си и най-големият от твоите приятели Рьоне Дализ

От литугиите и той е прехласнат е наблизо

Часът е девет синият фитил трепти излизате от спалнята на пръсти никой да не забележи

И цяла нощ се молите в параклисчето на колежа

А вечната прекрасна глъбина е като аметист

И славата пламтяща на Христос я прави все по-чиста

Това е лилията дето от грижите ни става по-прекрасна

Това е факелът червенокос и който никога не гасне

Това е бледият и розов син на майката от скръб превита

Това е многолистното дърво на всичките молитви

Това е точната везна на вечността и на честта

Това е шестолъчната звезда

Това е бог издъхнал в петък и възнесъл се в неделя

Това е сам Христос издигнал се в небето като авиатор горд

И подобрил световния рекорд

Око зеница на Христос

Ти двайсето око на вековете имаш сили ти

Превръщаш в птица този век като Исус да полети

А бездната гъмжи от дяволи проточват врат от нея

И казват подражава той на мага Симон от Юдея

Крещят щом прага на небето е престъпил да се казва и престъпник

В лазура ангели край хубавия акробат се къпят

Икар Енох Илия Аполон Тиански кръжат край първия в света аероплан

Отдръпват се понякога да сторят път на пратениците небесни

Святото причастие понесли

Но каца самолетът без крилата си да свие и тогава

Небето от стотици лястовици закипява

Долитат врани бухали соколи

От Африка фламинго ибиси и марабу се гонят в полет

И приказната птица Рок тревожила поети и водачи на кервани

Витае нокти вкопчила в Адамовия череп в първата глава

На хоризонта с крясък див криле орелът е разперил

Пристига малкото колибри от Америка

А от Китай дошли са дългите Пи-й това са птици еднокрили

И две по две летят телата си съединили

Накрая ето гълъбът светият дух с ескорта

На хубавата птица Лира и пауна многоок и горд

И Феникс огън който вечно се преражда

За миг покрива всичко със своите горещи сажди

Сирените побягнали от пролива опасен

Света огласят с блеенето си прекрасно

И всички Фениксът орелът птиците Пи-й за слава

с летящата машина се сродяват

Сега си сам в Париж понесен от тълпата оживена

Стадата автобуси преминават покрай теб с мучене

Любовните терзания се впиват в гърлото ти сякаш

По твоя път едва ли повече любов те чака

Ако живееше в далечно време може би монах би станал

Срамувате се днес да коленичите с молитва на уста

Надсмиваш се на себе си и като пламъците в ада твоят смях искри

Искрите на смеха с позлата живота ти покриха

И той виси като картина в мрачен стар музей където влизаш

Поняка за да погледаш по-отблизо

Днес ти си сам в Париж жените са с душа от кръв облята

Това бе и не бих желал да си го спомням в залеза на красотата

Обсипана с огньове Нотър Дам ме гледаше усърдно в Шартър

Сакре Кьор ме заливаше с кръвта си на Монмартър

Изгубвам сили думи сладостни дочуя ли неволно

Аз страдам от любов като от срамна болест

А образът обрекъл те на мъки разбил съня ти здрав

Е винаги наблизо винаги пред твоите очи минава

Сега си на брега на Средиземното море тук цялата година

Цъфтят горите с лимони и маслини

Разхождаш се с приятелите с лодка

Единият е от Ментон двамина са от Тюрбия а другият от Ница

И с ужас гледате към октоподите сред глъбините

А между водораслите минават риби с образите на Спасителя

Седиш пред кръчмата на сянка в едно предградие на Прага

Изпълнен си от щастие на масата ти роза свети

И ти я гледаш вместо да съчиняваш нещо в проза

Златен бръмбар спи в разкритото сърце на розата

Ти виждаш сянката си ужасен върху мозайката на "Свети Вит"

И страдаш че денят ти към залеза върви

На Лазар полуделия приличаш тръгнал е денят

Стрелките на часовника в еврейския квартал обратно се въртят

И ти назад поемаш през бавния живот назад

На Храдчани възлизаш и слушаш в тъмнината

Как в чешките таверни се леят песните и виното

И ето те в Марсилия сред планини от дини

И ето те в Кобленц в хотел Гигант

И ето те в Рим седиш под мушмула японска

И ето ти си в Амстердам с една девица тя е грозна но я намираш хубава и млада

Тя трябваше да се омъжи за един студент от Лайден

Отсядахте в хотелчето с латинско име "Кубикула Локанда"

Аз бях три дена в Амстердам и още три в Гуда

Ти си в Париж под следствие привлечен

Като престъпник който е тръгнал към затвора вече

И в радост и в несгоди аз пътувах непрестанно

Додето не открих измамите и възрастта

Ти страда от любов на двадесет ти страда и на тридесет години

Живеех като луд и тъй живота ми измина

Не смееш да погледнеш своите ръце и аз готов съм да заплача

За теб за тази дето я обичам и за всичко хвърляло те в ужас

През сълзи гледаш емигрантите с посърнали лица

Те вярват в бога молят се жените кърмят своите деца

Изпълват с миризмата си чакалнята на "Сен Лазар"

И всеки вярва в своята звезда като библейски цар

Надяват се богатство да натрупат в Аржентина

И подир всички изпитания да се завърнат в своята родина

Едно семейство носи червена пухена възглавница тъй както вие своето сърце

И нашите мечти като възглавницата са безплътни

Едни от емигрантите остават тука и живеят

На улица Екуф и улица Розие в бордеи

Излизат привечер на въздух минавал съм край тях

Те крачат бавно като пешки в шах

Предимно са евреи носят техните жени перуки

Седят до късно в полуздрача на свойте магазинчета бараки

Заставаш пред тезгяха на едно мизерно кафене

И гълташ пред очите на бедняците кафето разводнено

Заварва те нощта в един огромен ресторант

Не са жените лоши от живота те са изиграни

Най-грозната и тя отваря в душата на любовника си рана

Баща й е сержант на Джерси служи той със своя полк

Ръцете й не съм ги виждал но са груби и ожулени до болка

С безкрайна жалост ме изпълва напуканият й корем

Аз осквернявам днес устата си зарад дно момиче бедно с жалък смях

Ти пак си сам настъпва утрото млекарите дрънчат с бидоните по тротоара

Отива си нощта като мулатка

Безизразна Фердина Леа цялата загадка

Ти пиеш алкохола като живота ти парлив

Живота който досега като ракия си отпивал

Ти тръгваш към Отьой с крака подути отиваш да си легнеш при свойте идоли от Океания и от Гвинея

И идолът и той Христос е но от друга вяра друг изглежда

Христос неизвестен на смътни надежди

Сбогом Сбогом

Слънце с отрязан врат

Гийом Аполинер - I

Из "Гийом Аполинер. Поезия"
Превели от френски Драгомир Петров, Кирил Кадийски
Народна култура, София 1984


Хълмовете


[...]
Един кораб в пристана влезе
Тежък кораб обкичен цял
Но не открихме на него никой
Само красива млада жена
Там все още лежеше убита

Бях застанал веднъж да прося
Но ми дадоха само пламък
Чак до устните ме опали
Как да кажа благодаря ви
Факела кой ще угаси

В същност къде ли си ти любима
Кой всели се в самата теб
Само бездна за теб остана
Там където се хвърлих аз
Чак на тъмното мрачно дъно

Чувам стъпките ми се връщат
По пътеки където никой
Не е минавал стъпките чувам
Тихо стъпват през цялото време
Спрат и тръгнат ту бавни ту бързи

Зимен сезон ти брада си пусна
Сняг вали и тъгувам аз
Прекосих небето сияйно
Музика е живота там
И белотата те заслепява

Като мен привиквайте всички
С чудесата от мен възвестени
С добротата която ще властва
С мъките от които ще страдам
И пред бъдещето ще спрете

Само страдание и доброта
Ето корена на красотата
По-съвършена и от онази
От пропорциите родена
Пада сняг аз пламтя аз треперя

Седнал на масата аз описвам
Преживяното досега
Всичко което възпях по-горе
Е високо дърво сред вятър
Който къдриците отвява

Върху масата с плодове
Има цилиндър и ръкавици
Мъртви пред ябълките огромни
Дамата е превила врат
Пред кавалера който се тъпче

Балът в миналото летеше
Аз убих диригента после
За приятелите обелих
Портокал чийто сочен вкус
Е прекрасен бенгалски огън

Всички са мъртви хотелиерът
Нереално шампанско разлива
Но набъбващо като охлюв
Като мозъка на поет
Докато някаква роза пее

Робът гола сабя размахва
Като извор и като ручей
Всеки път когато тя падне
По една вселена разпорва
И изскача свят неизвестен

Зад волана сяда шофьорът
И когато по пътя дълъг
Всеки път на завоя свири
Пред очите му се открива
Една девствена още вселена

Трети номер това е жената
Тя изкачва се с асансьора
Винаги винаги се изкачва
И разлива се светлината
И лъчите я преобразяват

Но това са все малки тайни
Има други и по-дълбоки
Скоро ще се разкрият те
Ще ви разкъсат на сто парчета
С тайната си една и съща

Но плачи но плачи да плачем
И когато луната пълнее
И когато е само сърп
Ах плачи и плачи да плачем
Често над слънцето сме се смяли

Златни ръце днес държат живота
Да проникнем в златната тайна
Всичко е само жив пламък който
Се разлиства в божествена роза
И разпръсва замайващ мирис

В "Санте"

I
Преди в килията да вляза
Съблякоха ме гол почти
И глас злокобен ме преряза
Гийом приличаш вече ти

На Лазар слязъл в гроба тесен
И кой ще каже излезни
О сбогом сбогом моя песен
Живот предишен и жени

II
Как дали съм аз или е друг
        Да усетя
Аз петнайсети съм тук
        От десета

През стъклата слънцето тече
          С бодри сили
Стиховете ми чете
           И се хили

Скачат прашните лъчи до мрак
            А над мене
Чувам някой крачи пак
           С нетърпение

1909

Тази дама бе облякла
рокля от дамаска теменужна
с туника извезана със злато
и съставена от две парчета
върху рамото съединени

Без да спира ангелския танц на своите очи
тя се смееше о смееше се тя
с френския трицвет върху лицето
сини бяха й зениците зъбите бели а червени нейната уста

френския трицвет бе върху нейното лице

Тя бе с деколте - една окръжност
сресана а ла Рекамие
с хубави ръце разголени изцяло

Няма ли да чуем вече полунощен звън

Дамата облечена в дамаска теменужна
с туника извезана със злато
с деколте - една окръжност
своите къдрици бе повела
с панделката си от злато
и провлачваше обувчици със катарами

Тъй красива беше тя
че не би посмял да я обикнеш

Аз обичах страшните жени в големите квартали
дето всеки ден се раждат нови същества
от желязо бе кръвта им мозъкът им бе от пламък
Аз обичам сръчния народ обичам дето по машините работи

блясъкът и хубостта са само тяхна пяна
А жената беше толкова красива
че ме караше да се страхувам

André Frénaud

Edinburgh Bilingual Library, 1972
"Anthology of contemporary French poetry"
Edited and translated
Graham Dunstan Martin, Lecturer in French, University of Edinburgh
General Editor
A.A. Parker, Professor of Spanish, University of Texas
Editorial Board
C.P. Brand
A.J. Steele

Epitaph

WHEN I present my slate to Nothingness
one day soon,
he won't snigger in my face.
My figures aren't fiddled,
they add up to absolute zero.
Come my son, he'll say with his cold teeth,
to the bosom you deserve.
I shall lie down in his gentleness.


House for Sale

SO MANY folk lived here who loved
love, waking up, and dusting.
The well is bottomless and moonless,
the old owners have left and taken nothing with them.
The ivy spreads under yesterday's sun,
leavings of soot, old coffee-grounds.
I harness myself to frayed dreams,
love the scourings of other people's souls,
mixed with those garnet fringes,
the ooze of ambitions gone awry.
Caretaker! I'll buy, I'll buy the place.
If it poisons me, I'll burn myself down.
Open the windows... Put up the name-plate.
Someone enters, sniffs the air, begins again.

The Magi

SHALL WE travel as fast as the star?
Hasn't the trip been long enough already?
Shall we succeed in losing at last
that glow between moon and beast,
taking its time?

The snow had embroidered the lands of returning
with its melted flowers where memory is lost.
New companions joined our band,
emerging from the trees like woodcutters.
The Wandering Jew toiled along, his injuries derided.
The black king was wrapped in furs and deadly sick.
The shepherd of hunger is among us,
his blue eyes illuminate his coat of pairings
and the furious flock of captive children.

We were going to see joy, so we thought,
the world's joy born in a house hereabouts.
That was at the beginning. Now we don't speak.
We were going to deliver a radiant tomb
marked with a cross by forest torches.

It's a perilous land this, the castles
stealthy behind our backs.
No fires in the inn hearths. The frontiers
shift at dawn under forbidden strokes.
Our palms that broke sandstorms
are weevil-riddled and I fear the night.

Those who waited for us in the wind of the road
have grown tired, chorus their protests.
Through suburbs shuttered at dawn, loveless country,
we pass together and not together
beneath hope's heavy eyelids.
Terror panting like an old nag.

We'll arrive too late, the massacre has begun,
the innocents are lying in the grass.
And we splash up puddles every day in every land.
And the murmur gets hollower, of the dead unrescued
who trusted our diligence.

The incense has gone rancid in its ivory boxes
and the gold has curdled our hearts like milk.
The girl has given herself to the soldiers,
whom we kept in the ark for her radiance,
the smile on her face.

We are lost. We've been given false directions.
From the very start of the journey.
There was no road, there is no light.
Only a golden cornspike out of a dream,
that the weight of our falling has not swollen.
And we go on, murmuring at ourselves,
on as bad terms as a man
can be with himself.
And the world dreams in our progress
through the grass of the bottom-lands.
And they hope when we have missed our way.

Straying in time's watered silk, the rough meanders
given life by the Child's smile,
knights in quest of the receding birth
of the future that prods us like an ox-herd,
I curse the whole venture, I want to return
to home and plane-tree
to drink the water of my well untroubled by the moon,
and fulfil myself on my terraces, always flat
in the still coolness of my own shadow.

But I cannot be free of this senseless call.

Self-portrait

PUDGY AND mournful,
an opaque pearl bulging his eye,
speech thickened by venison,
bushy as a cross-eyed star,
cracked as a calf running in the moonlight,
steady as a drum buried not far off,
beating stopping then starting again,
verdant as a mould that eats its wall
then smiles,
irreverent of happiness,
having no enviable place,
with straightforward prickly ways,
gauchely rolling his eyes and r's,
in his childhood's coal and all others,
slowly negating himself, there stands
a human light-projector.

Foods of the Earth

TWO EYES drained into the grass
don't hinder time
from moving at its own pace
with no ill will
and the heart of the hanged man
stopped dead
but will soon beat again
among flowers that are jubilation,
then are scattered.

Jean-Joseph Rabéarivelo - Poems

Edinburgh Bilingual Library, 1972
"Anthology of contemporary French poetry"
Edited and translated
Graham Dunstan Martin, Lecturer in French, University of Edinburgh
General Editor
A.A. Parker, Professor of Spanish, University of Texas
Editorial Board
C.P. Brand
A.J. Steele

THE BLACK COW'S hide is stretched,
stretched without putting out to dry,
stretched in sevenfold shadow.

But who slaughtered the black cow
dead without lowing, dead without bellowing,
dead without being pursued
on that meadow flowering with stars?

There she is, lying across half the sky.

Her hide is stretched
on the wind's sounding-box
carved by the spirits of sleep.

And the drum is ready
when they crown with sword-lilies
the horns of the calf delivered
bounding
grazing on the hills.

It will beat there,
and its incantations turn to dreams
till the moment when the black cow comes alive,
pink and white,
by a river of light.



WHAT INVISIBLE rat
scuttles from walls of night
to gnaw the milk-cake moon?
Tomorrow morning
he'll be gone
leaving marks of bloodstained teeth.

Tomorrow morning
all-night drunkards
and card-players leaving
will look at the moon
and stammer:
'Whose is that tanner
rolling on the green table?'
'Oh,' someone'll reply,
'our friend gambled everything away
and killed himself.'

And they'll all guffaw
and stagger and fall.
As for the moon, she won't be there:
the rat will have carried her off to his hole.

Armen Lubin - Poems

Edinburgh Bilingual Library, 1972
"Anthology of contemporary French poetry"
Edited and translated
Graham Dunstan Martin, Lecturer in French, University of Edinburgh
General Editor
A.A. Parker, Professor of Spanish, University of Texas
Editorial Board
C.P. Brand
A.J. Steele

Nothing Round It

WITHOUT A house or lodgings,
No room to sit in any more,
I've build myself a window
With nothing round it.

A window framing matter
With its soft outline.
It opens like an eyelid
And closes with nothing round it.

All the old loves have been stripped off,
But this window without panes
Floats upwards, travels
In its puzzling frame

That is neither flesh nor whitewood
But keeps the exact shape
Of an eye, unblinking, surveying
Banded time, submissive space.

And I stay fastened to the moving frame,
I, its most unnecessary tear
At dead of night, at break of day,
They open to me with nothing round them.

Sunday

NO MORE couples for the streetwalker's room
With its highclass fittings, red curtains, prints here and there
Showing long legs,
White stockings with blue garters,
Big-bellied pillows under canopies.
It's such a fine Sunday the hotel's deserted,
Left to the hoteliers and two caryatids.
Nothing but a great liquid silence,
Startlingly white towels,
Clear droplets dripping,
Running naked from a tap.
Nothing but a great liquid silence
Lapping the frame of a print
Where a half-naked beauty-queen reclines
Amid a group of solemn, arty-looking men.
They take the measure of her bosom,
While out of respect for the queen
And the reigning dynasty,
The Swiss guard about to be massacred
Sheathe their glittering bayonets.

A Paris Love-Affair

THE YEAR of my first, my greatest love
Was the year of the luminous clocks.
It was the year they stood at every crossroad
With a big fire inside
And Paris was one radiant brightness,

A brightness I deserved.

Afterwards it rained three days out of three,
We walked in the wet dark
We walked, walked by the Seine
But if there are hours I remember
They are those incised within me
In black on legendary white,
In black beyond description.

The Stowaway

THE HOSPITAL welcomes the cripples of the fair,
Those who placed bets on looking-glass games.

Its welcome is a knockdown blow,
Illness lays even the rebellious low.

Even lost childhood suddenly reborn,
Even childhood weighing up the pros and cons

To know if darkness will be finalized.
From down here, our struggles seem immense.

Immense the ceiling, immense the black nightlight
Adrift, swallowed by the sea-swell.

But like a good sailor who can coil a rope
Pain handles its man to make him writhe.

It winds him in a ball, knees to chin,
It winds him in a ball on the lighter's deck,

Till he is coiled the captain's way,
With a hole in the middle for a stowaway.

Midnight

GUSTS OF wind jostle the removers
Whose furniture bursts from the forest fortissimo.
In hospital, silence spreads thicker than elsewhere
When Man's unfurnished to the last degree.

There's no back country for Man,
Supine Man. He's a creature of surfaces,
Dragged down from his heights, tugged up from his depths;
In hospital, walls are walls more than elsewhere.

Nothing can happen now but one last murderous assault
Gumming up the eyelids to force them to succumb,
Except ice laying down a good coating
Over pain, to cauterize the mouth.

I keep mum, and cling to hopes of compromise.
We'd be ready to forsake our bodies
If they weren't so alone on stage now;
When you mention the soul it's always midnight.

Raymond Queneau - Poems

Edinburgh Bilingual Library, 1972
"Anthology of contemporary French poetry"
Edited and translated
Graham Dunstan Martin, Lecturer in French, University of Edinburgh
General Editor
A.A. Parker, Professor of Spanish, University of Texas
Editorial Board
C.P. Brand
A.J. Steele

For an Ars Poetica

1. A POEM'S nothing much
hardly more than a cyclone in the West Indies
a typhoon in the China Sea
an earthquake in Formosa

One flooding of the Yang Tse Kiang
drowns off a hundred thousand Chinese at one go
bing
it doesn't even make the subject of a poem
Nothing much

We get along nicely in our little village
we're going to build a new school
we're going to choose a new mayor and change the market days
we used to be at the centre of the world now we're near
river Ocean gnawing away the horizon

A poem's nothing much

5. Lord lord how I want to write a little poem
Goodness there's one just passing
Darling darling darling
come here so I can thread you
on the necklace of my other poems
come here so I can bottle you
in the pill of my collected works
come here so I can bardolize you
and rime you
and rhythm you
and lyric you
and high-horse you
and verse you
and prose you

blast it
she's buggered off

9. This evening
what if I wrote a poem
for posterity?

christ
what a good idea

I'm feeling sure of myself
here goes
and

to
post erity
I say shit and shittagen
and shittagen

caught you there
posterity
waiting for your poem

and how

Jean Tardieu - Poems

Edinburgh Bilingual Library, 1972
"Anthology of contemporary French poetry"
Edited and translated
Graham Dunstan Martin, Lecturer in French, University of Edinburgh
General Editor
A.A. Parker, Professor of Spanish, University of Texas
Editorial Board
C.P. Brand
A.J. Steele

Window

A LITTLE water compensates
a surfeit of world:
empty between stones
it delivers us
by pretending absence.

Air's window
rubbed-out surface
possessing nothing
see how deep it is
for a thought.

If a storm comes
the glass is ruffled
the mind goes
opaque again.

I can't breathe
I move on I ask
knocking on solid earth
I listen and wait

for the wind to blow
such a gale
it'll open a space
between things.

Advice from a witch
in a terrified whisper in the reader's ear

KEEP FROM laughing
at first light!

Don't listen to the trees
that watch over pathways!

Don't tell your name
to the sleeping earth
till after the last stroke of midnight!

Don't hold out your hand
to snow and rain!

Don't open your window
except to small planets
whom you know well!

Trust for trust:
you who come to consult me,
beware, beware!
You never know what may happen.

Dilemma
I'VE SEEN prison cells
I've bumped into them
they were pure spirit.

I've seen celery
I've eaten it
it was plain matter.

No further forward!
Nothing but cells
nothing but celery!

Oh if I could only
leave the celery
inside the cell
the key under the door
and go off somewhere else
and talk about something else.

Millionaire

JEEVES BROUGHT a tray in
with a boat on it.

Milord sat on his bed
put on his suit and said:

'Put it down somewhere
while I finish my cigar.'

Jeeves came back an hour later:
the window was open
nothing in the bed
nothing either under the Aspidistra
and nothing at all on the tray.

- Milord's sailed off in his boat.

Case for the Prosecution

THIS FELLOW was alone.
He was walking like a madman
talking to the pavement
smiling at the windows
weeping inside himself
answering no questions
bumping into people, seeming not to see them.

We arrested him.

Even if...

EVEN IF I saw with my own eyes
our painted ancestors
come down from their picture-frames and walk about
in the solid world

Even if I saw with my own eyes
the roads of the earth rise into the sky
slanting as gracefully as water-jets

Even if I heard the sun
(what, the sun? yes yes the sun)
whisper my name to me

Even if I suddenly grew to the size
and silence and weight of a house

Even I found the key
to the great tunnel that runs through the earth
and began slowly sliding down its walls.

Even if I saw with my own eyes
the teeming Other Side of things

even if even if even if...

- I should still believe in sacred Reality
that drops from our hands and sinks into the night.

Jean Follain - Poems

Edinburgh Bilingual Library, 1972
"Anthology of contemporary French poetry"
Edited and translated
Graham Dunstan Martin, Lecturer in French, University of Edinburgh
General Editor
A.A. Parker, Professor of Spanish, University of Texas
Editorial Board
C.P. Brand
A.J. Steele

Red Ice

IN EIGHTEEN-TWELVE in Russia
when the soldiers were retreating
amid corpses
of horses and men
the lusty wine had frozen
the sapper's axe
had then to share
for all even the dying
the block of red ice
cask-shaped
that no museum
could ever have preserved.


The Centuries

LOOKING AT a hoofmark
left by his thoroughbred
the horseman in the curving print
where insects were already at their needlework
divined the future printing-press
then to ask his way
went up to a carpenter
resting by a rose
looking out across the valley
and who would never read a book.

Long ago

AT THE time of the Sun King's
endless retinues
it had frozen
one night on earth
the man after drinking
had wiped his blond moustache
and the woman gazed a little
at the crystals of frost
future centuries were waiting
a long army
encamped along the mountaintops.

Schoolboy's Dog

THE SCHOOLBOYS play at breaking ice
on a path
near the railway
they're thickly clad
in old dark woollens
and worn leather belts
the dog that follows them
no longer has a bowl for supper
he's old
for he's their age.

Always

THE SIGN hangs
over a door
where the dog comes scratching
the man's asleep.
He said as he brought home the hay
I prefer my house
to anything in the world
my red flowers to my daughters.
He doesn't know that crystals
grow.
But still the clock strikes
as in his distant youth.
If the house collapsed, near the ruins
a bullfinch would still sing.

The Pact

THE LAMPS blown out
the pincers laid on the bench
time passes.
Survival too of fields of stubble
threshing-floor of beaten earth.
Written in muddy ink
sealed with black wax
the pact concluded between powers
hangs heavy with menace.
The poor child plays with mud
the rich with sand.
Sadness spreads
in echoless rooms.

A Twilight

THE ARM-SCREW is out of use
spattered with hardened ink
the gas-chambers are turned off
the shadow of a tapering hand
will show up clear
on a bloody wall
foreheads will join again
birds will fall silent
and along the lane
children will carry for dinner
a bowlful
of broad beans congealed in their sauce.

Light Up Then

THE EYELETS of a corset
gleam
closed shutters
protect a world
whose illusion
will crumble.
The hour tastes of its time.
Light the lamps then
they say, after all
it's night.

The Barricade

ALONE HE can't stop seeing
despite the green trees
as if drawn in Chinese ink
the barricade;
the air whips soured faces
by a cageful of old birds
those who stubbornly smile
at love's demands
hear the hour strike.
At morning coffee
he felt
the threadbare lining
over his heart.

Ален Боске

Превод: Кирил Кадийски
Издателство: Нов Златорог, 2000

Парашутист

Ще сляза с парашут на мястото на заговорите, понесъл

това, с което ще ранявам пътищата,
това, с което скритите блата ще умъртвявам;
ще уча хората в шумака
без много шум да бесят,
децата в пущинаците ще уча
как на картечница да свирят,
куриери ще ловя, тъй както се ловят с голяма шапка
пеперуди.

И всички дни ще бъдат дни на ужас,
и всички нощи - нощи на жестоки екзекуции.
Със сини пукотевици, с кървящи рани ще се храня.
И някой ден ще ме намерят призори убит,
с лице укрито във фалшив паспорт.
И тия дето се решат да ме заровят, ще се питат:
"Но кой е той?"
И никой няма да рече:
"Това е тоя, който се сражава,
за да остане чисто камъчето даже
и птицата да пее с бистър глас".
"Но как се казва?" Никой няма да отвърне:
"Той носи името на блесналия хълм,
на литналия над света прашец
и на моравата, щастлива само от това, че зеленее".
Ще ме забравят после.

Но други влакове във въздуха ще хвръкват,
и други ешалони от войници ще се пръсват,
сякаш земетръс света люлее,
и ще се сриват нови мостове и всеки камък ще немее -
по-студен и от убит пингвин.

Маки

Ще забия кама във врата на мъглата;
и ще вдигам във въздуха всички измамни небесни дъги;
и зората с ръцете си ще удуша,  както сляпородено дете
се удушва;
ще се гърчат взривените паркове сякаш отровени котки;
ще се сриват с разпрани кореми и гарите целите
в сини езици.
И какво, ако моята сянка подобно на двойник,
погрешно избран, издаде ме;
може ноктите да ми изтръгват - тъй както навън
се берат теменуги,
и парче по парче да ме късат - та костите да издадат
кой е мой съучастник:
ще мълча, както глухо мълчат и подземията на затвора,
и преди да умра
аз не ще изкрещя: "Да живее Родината!",
аз не ще изкрещя: "Да живее
Свободата!",
ще остана достоен и чист като моята тайна и мойто
презрение, горд като отказа своята скръб да издам.

Пол Верлен

Из "Нежни бури", Народна култура
Подбор и подбор: Кирил Кадийски, 1984

Примирение
През детството сънувах Кохинор,
разкош персийски, пищни папски зали,
Сарданапали, Хелиогабали!

Под златен свод лежах с премрежен взор,
с ухания и музика ленива
харемът — рай наяве! — ме опива.

Сърцето пак пламти, но с тиха жар:
разбрах, в живота правила си има

и лудостта е вече немислима…
И все пак не успях да стана стар!

Не търся във възвишеното чар
и баста на преструвките и грима!
Не мога да търпя неточна рима,
красавица и пресметлив другар.

Есенна песен
Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.

И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега
си спомням с тъга
и плача.

Къде съм дошъл…
А вятърът зъл
като лист по земята
и мен в тоя свят
напред и назад
подмята.

Целуват крехки пръсти клавесина...
Целуват крехки пръсти клавесина,
а той светлее в розовия здрач
и музика изящна и старинна,
по-лека от крила и от коприна,
се лута тихо, като сдържан плач,
из стаята, където Тя премина.
Каква е тая люлка, в чийто плен
забравя своите горести душата?
Какво ли искаш в тоя час от мен,
къде политна, плах игрив рефрен,
за да умреш веднага до стъклата,
открехнати към парка свечерен?

Желание
О, първите жени! Любовните тегла!
Цъфтяща плът, лазур в очите, къдри — злато
и онзи изблик плах на чувство непознато,
на ласки, сред дъха на младите тела!

Далече са, уви, далече пиршествата
невинни! Пролетта на жалбите крила
размаха и се скри сред черната мъгла
на моята печал, погнуса и отврата!

И ето, сам съм днес, без капка вяра в мен,
посърнал, блед и сам, от старец по-студен,
като сирак, лишен и от сестра любима…

О ти, жена с очи, в които се чете
любов, ти, мургава и мъдра, несмутима,
ела и целуни ме — сякаш съм дете!

Артюр Рембо

ПРЕДЧУВСТВИЕ
През синя лятна нощ ще тръгна през полята –
ръжта ще ме пощипва и ситната трева
с прохладни ласки ще ме милва по краката.
Ще къпе топъл вятър немирната глава.
Унесен, ще мълча и ще ми бъде леко:
в гръдта любов безмерна ще лее свежина
и като скитник млад – все пό и по-далеко –
с Природата ще бродя, щастлив като с жена.


 СЪН ЗА ЗИМАТА

На Нея

Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон
с възглавнички сини.
В гнездото на луди целувки най-нежният стон
дано укроти ни.
Очи ще притвориш – зад потните тъмни стъкла
сред сенки вечерни
ще скачат и демони черни с космати тела,
и глутници черни.
Но аз ще те сепна с целувка, искряща от хлад,
и тя като паяче нежно по голия врат
ще хукне веднага.
Коси ще разпуснеш, “търси го” – ще кажеш със смях
в дълго ще търсим това животинче сред тях,
и все ще ни бяга.

ВЕЧЕРНА МОЛИТВА
Все седнал – като ангел, но с лапи на бръснар,
над халба остроръба убивам свойто време;
под двойната ми гушка грамадният корем е
издут – платно на кораб, разскърцан от товар.
И – курешки димящи сред гълъбарник стар –
мечти в гръдта ми парят и сладък блян гризе ме,
сърцето ми е тъжно и в самотата дреме:
едно дърво кървящо сред есенен пожар.
Щом с грижите преглътна и дивния си сън,
изпил над трийсет халби – какво човек да прави? –
от бирата подгонен, изскачам бързо вън:
блажен като твореца на кедрови дъбрави
нашир и длъж развявам аз струята със звън
и с топъл дъжд обливам цветята слънцеглави.



Пияният кораб

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка–
по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена!
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи –
сок от кисела ябълка в детски зъби –
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори – сред парцали сребро – синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни – хор в театър античен –
се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия –
пощръкляла чарда – свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.

Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята – очи на пантери – народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето – зелени табуни през брод.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни –златни рибки – запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъра в миг окрилен…

А на зони и полюси жертва – морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…
Коленичех тогава – по-слаб от жена.

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –
русооки глупаци, поели на път, –
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган –
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян –

аз – лилава мъгла върху мен още свети –
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон,

луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелщром се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.

Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ –
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

Европейска вода – черна локва това е,
край която, приклекнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!–
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.

Жак Превер

Някой чука
Кой е там?
Никой
Това е моето сърце,
което бие лудо
за теб.
А отпред
мъничката бронзова ръка
на голямата дървена врата
не мръдва
не трепва
с пръстче дори,
да ме спаси.

Хубавото време
Гладна премръзнала изгубена
съвсем сама без петаче
девойка на шестнадесет
неподвижно изправена
площад Конкорд
петнайсти август по пладне.

При цветарката

При цветарката влиза човек
и мълком избира цветя.
Цветарката взема цветята, обвива ги в книга.
Човекът бръква в джоба си,
търси пари,
пари за цветята.
В същото време
той слага ръка
на сърцето си,
и пада внезапно.
Пада,
парите се пръскат
и заедно с тях,
с човека, паднал на пода,
падат цветята.
Цветарката мълком стои
пред парите, които навред се търкалят,
пред тези цветя, които увяхват,
пред този човек, умиращ на пода.
Наистина всичко това е толкова тъжно.
Цветарката трябва нещо да стори,
но никак не знае какво да направи,
отгде да започне.

Толкова много неща има за вършене
с този човек, който умира,

с тези цветя, които увяхват,
и с тези пари,
с тези пари, които навред се търкалят,
неспирно навред се търкалят.

Превод Веселин Ханчев


Paris at night

Три клечки кибрит – една подир друга запалени
в мрака.
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.

Превод Веселин Ханчев


Градината

Хиляди, хиляди години
не биха ми стигнали
да разкажа
за оня миг вечност,
в който ти ме целуна,
в който аз те целунах
една сутрин, в светлината на зимата,
в парк Монсури, сред Париж.
Сред Париж,
на земята,
която е всъщност звезда.

Превод Веселин Ханчев


Известието

Вратата, която някой е отворил,
вратата, която някой е затворил,
столът, на който някой е седнал,
котката, която някой е погалил,
крушата, която някой е захапал,
писмото, което някой е прочел,
столът който някой е съборил,
вратата, която някой е отворил,
пътят, по който някой е тичал,
гората, която някой е стигнал,
реката, в която някой е скочил,
моргата, в която някой лежи.

Превод Валери Петров


Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце.

Превод Валери Петров

За теб, любов моя
От пазара за птици
купих птици
за теб,
любов моя.
От пазара за цветя
купих цветя
за теб,
любов моя.
От пазара за окови
купих вериги,
тежки вериги,
за теб,
любов моя.
Накрая на пазара за роби
те потърсих,
но не те намерих,
любов моя.

Гарнизонен отпуск

Сложих си кепето в клетката
и излязох с птичето върху главата си.
– Я, виж ти,
откога не отдаваме чест? –
ни запита майорът.
– Съвсем не, не отдаваме чест! –
отвърна му птичето.
– Е, добре,
извинявайте, аз пък мислех, че се козирува –
каза майорът.
– Извинен сте, на всеки се случва да сбърка –
отвърна му птичето.

Превод Иван Бориславов


Толкова по-зле

Пуснете вкъщи кучето, покрито с кал.
И толкова по-зле за хората, които не обичат
нито кучетата, нито пък калта.
Пуснете вкъщи кучето, въргаляло се сред калта.
И толкова по-зле за хората, които не обичат кал,
които не разбират,
които не разбират кучето,
които не познават и калта.
Пуснете кучето да влезе вкъщи.
И нека се отърси от калта.
То може винаги да се окъпе.
Водата също би могла да се измие.
Не могат никога да се измият тези,
които казват, че обичат кучета,
но при условие, че...
А кучето, покрито с кал, е чисто.
И калта е чиста.
Понякога водата също бива чиста.
А хората, които казват: при условие, че...
Точно тези хора не са чисти,
никак не са чисти.

Превод Иван Бориславов


Песен

Питаш кой ден сме
Ние сме всичките дни
Мило момиче
Ние сме този живот
Моя обичана
Ние сме влюбени значи живеем
Ние живеем и значи сме влюбени
Какво е животът ние не знаем
Ние за дните направо нехаем
Какво е любов не знаем дори.

Превод Румяна Л. Станчева


Червеният кон

По манеж от лъжи
Червеният кон на твойта усмивка
Кръжи
Стоя срещу теб като закован
С камшика на своята истина
И дума не казвам
Твойта усмивка е толкоз правдива
Че моята истина лесно изтрива.

Превод Румяна Л. Станчева

Отчаянието е седнало на пейка
В карето на квартала
На пейка стара
Мъж седи минувачите вика
С очила и дреха сива
Пуши фас на пейка стара
Вика те като минаваш
Или просто прави знак
Не го поглеждай
Не го слушай
Просто отмини
Престори се, че не виждаш
Престори се, че не чуваш
Забързай крачка отмини
Ако го гледаш
Ако го слушаш
Той ти прави знак и нищо и никой
Не може да ти попречи да седнеш и ти
Тогава той те гледа и се усмихва
И ти страдаш ужасно
А мъжът продължава да се усмихва
И ти се усмихваш със същата усмивка
Точно
Повече се усмихваш и повече страдаш
Ужасно
Повече страдаш и все повече се усмихваш
Безнадеждно
И оставаш там
Седнал скован
Усмихвайки се от пейката
Деца играят наблизо
Минувачи преминават
Спокойно
Птици отлитат
Сменяйки едно дърво
С друго
Но ти оставаш там
На пейката
И знаеш
Че никога вече няма да играеш
Като тези деца
Оставаш на пейката и знаеш
Че вече няма да минаваш
Спокойно
Като тези минувачи
Оставаш на пейката и знаеш
Че никога вече няма да замениш
Това дърво с друго
Като тези птици.

Като по чудо
И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща

и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.

А високо
в небето
с посока -
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада,

като по...
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава.

Превод: Валери Петров

Песен за охлювите, тръгнали на погребение
Два охлюва с черни черупки
и с траурен креп на рогата
бързали за погребението
на един лист от гората.
Било есен, когато тръгнали,
но когато пред гроба му спрели,
пролетта била вече пристигнала
и листата били оживели.
А сега? Ала ето че слънцето,
топло след дългата зима,
им казало: “Хей вие, бохлювци,
недейте навътре го взима!
Вземете го вие навънка!
Погледнете туй хубаво време!
Смело решение всеки
веднъж поне трябва да вземе!
Вземете си отпуск и вие,
пък вземете две бири от бара
и рейса вземете, в Париж,
ако искате, да ви откара.
Само вече не взимайте тези
пози на опечалени -
траурът всичко почерня,
той красотата краде ни!
Свалете го вие от рогата си!
Вземете си пак цветовете!”
И в миг във гората запели
всяка живинка и цвете.
Гората наоколо пеела
с пълно гърло, радостно, лудо
и следобед един се получил -
се следобед, а истинско чудо!
И двата охлюва взели,
каквото им казало слънцето,
и с другите пили, додето
видели на бъчвата дънцето,
така че по пътя за вкъщи
било им хубаво много
и трудно им било, разбира се,
да спазват посоката строго,
но какво от това, нали горе
над рогата им весели бдяла
луната на щурите охлюви,
огромна, кръгла и бяла!

В моята стая

Някой ден ти ще дойдеш

във моята стая.

Казвам "моя", макар че

чия е, не зная.

Беше празна, когато

влязох тук един ден,

и нямаше друго

във нея освен

наниз чушки, червени

като малък пожар,

на стената отсреща,

белосана с вар.

Останах и вече

тука дълго живея

и всеки ден чакам

да дойдеш във нея.

Не правя нищо, тоест нищо сериозно,

сутрин издавам гласове на животни,

магарешки рев, кукуригане, лай,

и защо ли го правя, един дяволът знай,

но ми става приятно да играя така;

играя си също и със свойте крака,

краката са всъщност много разумни,

с тях можеш да идеш много далече,

ако, разбира се, ти се иска да ходиш,

а когато пък искаш да седиш у дома си,

те остават си с теб и ти правят компания

и измислят за теб безброй знаимания,

чуят ли музика, краката танцуват,

как се танцува без крака? Въобще

човек трябва да бъде - както често и бива -

наистина тъп, за да прави такива

ужасно тъпи човешки сравнения,

като "тъп като крак" или пък "безгрижен

като врабче". Врабчето едва ли

е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур

само когато си няма грижи,

а когато си има, и то,

сто на сто,

е доста угрижено. Какво знаем за него?

То даже не се и нарича с туй име,

човекът решил е да го нарече

така точно и много любопитно е, че

ако дълго повтаряш тази дума "врабче",

тя губи смисъл. Въобще имената...

Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.

А не може ли иначе да бъде все пак:

"Керван бонапарти вървеше в пустинята."

"Дромедарий възлезе на персийкия трон."

Какво толкоз му има и звукът не е лош,

лошо е само, че след тях Тим-Там-Том

уж е с три имана, пък се движи пешком,

а това е ужасно опасен симптом,

защото след него върви Еди-кой си,

а подир Еди-кой си иде Еди-какво си

и всеки от тях във себе си носи,

колкото там да рева и да лая,

единствена мисъл

и таз мисъл е тая,

че ти ще дойдеш

във моята стая.

Ще дойдеш и дрехите си

ще хвърлиш на стола

и пред мен ще застанеш

неподвижна и гола

във свойта невиждана

до днес красота,

ослепително бяла,

с червени уста,

по-червени от чушките

на стената отсреща,

и ръка аз към тебе

ще протегна гореща,

и двама ще легнем,

аз до теб, ти до мен...

И туй само го мисля,

но знам, един ден

във тази моя -

не моя стая,

днес или утре,

ти ще дойдеш накрая!

В отпуск
Сложих кепето в клетката,
а птичето - на главата си.
- Така значи, не отдаваме чест? –
запита ме капитанът.
- Не, не отдаваме чест -
отговори му птичето.
- В такъв случай, прощавайте -
каза капитанът.
- Моля. Всеки греши -
отговори му птичето.

Малолетните влюбени
Малолетните влюбени се целуват и галят,
опрени от тъмните двери на нощта,
а минувачите ги избикалят и ги сочат,
мърморейки разни лоши неща.
Но те, старците правят грешка много голяма,
там където те сочат, онези ги няма,
там само трептящите сенки от тях,
които ги карат с презрителен смях,
нeгодувание и завист и ярост,
пред толкова младост, при тяхната старост,
да скърцат със зъби и размахват юмрук,
а самите те, младите, те съвсем не са тук,
те са нейде високо, във свят един друг,
те са станали вече един лъх, един звук,
един блясък сред блясъка, ослепително нов,
на своята първа малолетна любов.

Метеорът
Като жълта светкавица
един портокал прелита
през пречките и цопва във кофата.
Арестантът сияе, до уши олайнен:
– Тя не ме е забравила, тя мисли за мен! 


Кой чука?
Кой чука?
Никой.
Само мойто сърце
чука с ужасна сила,
защото те чакам, мила.
А ръчицата малка, от бронз излята,
отвън на вратата,
знае какво ми е, но вече цял ден
не ще едно пръстче да мръдне за мен! 

Ключът
Превод: LeeAnn
- За нощта цяла
или само за миг? -
пита хазяйката,
докато подава ключа.
- Завинаги! – отговаря жената,
а мъжът плаща цената
и взима ключа за вратата.
Двамата се качват
един етаж по-горе засмени.
- Бедните нещастници,
може би тук ще сложат края си -
промълвява хазяйката с очи насълзени -
а моите чаршафи ще свършат и те,
целите окървавени.



Не бойте се!

Не бойте се, честни и примерни хора,
вашите покойници се пазят добре,
те си имат пазачи като тези в затвора
и рекат ли да бягат, има кой да ги спре.
Освен туй всеки гроб е добре ограден
със желязна решетка,
като детско креватче –
мярка разумна, ако питате мен,
предвид на това, че
може би и в съня ни, наречен
“вечен”,
сънища има, тъй че вашият скъп
покоен роднина, както спи си по гръб,
да сънува, че още е жив на земята,
и подобно детенцето, което се мята,
сънувайки нещо, и той да изрита
като детско юрганче в съня си гранита
и – хоп! –
да се изтърси от своя гроб…
Какъв ужас! Да падне в живота обратно –
това би било съвсем неприятно!
Представете си само: да трябва отново
с документи и слово
да се доказват толкоз много неща –
най-напред обичта,
после страданието,
след това завещанието…
Но спокойно, спокойно, честни, примерни хора –
покойните нямат възможност за втора
следсмъртна разходка по нашия свят –
когато веднъж им е упокоят изпят,
никакво връщане на старите теми,
тъй че вашите амфори със хризантеми
ще стоят непокътнати навред из алеите
и все тъй азалеите
ще красят мавзолеите
и вие без поводи да се тревожите
преспокойно ще можете
да градинарствате със своите лейки,
все така безутешно и дълбоко скърбейки.

Слънчева баня
Вратата на банята е заключена,
но слънцето влиза през прозореца
и се къпе във ваната,
и се смее във пяната,
а сапунът плаче, защото
му е влезло слънце в окото.