Пол Верлен

Из "Нежни бури", Народна култура
Подбор и подбор: Кирил Кадийски, 1984

Примирение
През детството сънувах Кохинор,
разкош персийски, пищни папски зали,
Сарданапали, Хелиогабали!

Под златен свод лежах с премрежен взор,
с ухания и музика ленива
харемът — рай наяве! — ме опива.

Сърцето пак пламти, но с тиха жар:
разбрах, в живота правила си има

и лудостта е вече немислима…
И все пак не успях да стана стар!

Не търся във възвишеното чар
и баста на преструвките и грима!
Не мога да търпя неточна рима,
красавица и пресметлив другар.

Есенна песен
Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.

И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега
си спомням с тъга
и плача.

Къде съм дошъл…
А вятърът зъл
като лист по земята
и мен в тоя свят
напред и назад
подмята.

Целуват крехки пръсти клавесина...
Целуват крехки пръсти клавесина,
а той светлее в розовия здрач
и музика изящна и старинна,
по-лека от крила и от коприна,
се лута тихо, като сдържан плач,
из стаята, където Тя премина.
Каква е тая люлка, в чийто плен
забравя своите горести душата?
Какво ли искаш в тоя час от мен,
къде политна, плах игрив рефрен,
за да умреш веднага до стъклата,
открехнати към парка свечерен?

Желание
О, първите жени! Любовните тегла!
Цъфтяща плът, лазур в очите, къдри — злато
и онзи изблик плах на чувство непознато,
на ласки, сред дъха на младите тела!

Далече са, уви, далече пиршествата
невинни! Пролетта на жалбите крила
размаха и се скри сред черната мъгла
на моята печал, погнуса и отврата!

И ето, сам съм днес, без капка вяра в мен,
посърнал, блед и сам, от старец по-студен,
като сирак, лишен и от сестра любима…

О ти, жена с очи, в които се чете
любов, ти, мургава и мъдра, несмутима,
ела и целуни ме — сякаш съм дете!