Уолъс Стивънс

Бланш МакКарти

Погледни в ужасяващото огледало на небето,
А не в тази нежива чаша, която отразява
Единствено повърхнините - превиващата се ръка,
Опряното рамо и проницателния поглед.

Погледни в ужасяващото огледало на небето.
О, облегни се на невидимото, и се опри
На символите на падащата вечер, и търси
Блясъкът от откровения които си отиват!

Погледни в ужасяващото огледало на небето.
Виж как несъстояла се луната чака в просека
На затъмненото ти Аз, и как крилете на звездите,
Нагоре, от невъобразими убежища, излитат.

Снежния човек

Трябва да притежаваш ума на зима
За да забележиш скрежта и клонките
На боровете покрити с кора от сняг;

И мръзнал дълго време
За да съзреш хвойните разрошени от лед,
грубите смърчове в далечните блескавини

На януарското слънце; и да не ти навява
мизерия звука на вятъра,
звука на няколко листа,

Който е звукът на земята
Изпълнена от същия вятър
Който духа на същото оголено място

За слушащия, който слуша снега,
И, самия той нищо, съзира
Нищото което не е там и нищото което е.

Анекдот за гърнето

Поставих гърне в Тенеси,
Обло и на върха на хълм.
Заради него пущинакът
обрасна по хълма.

Пущинакът го застигна,
И пропълзя наоколо, опитомен.
Гърнето бе обло и на земята
И високо като пристан във въздуха.

Обсеби всичко.
Гърнето бе сиво и неукрасено.
Не се отдаде на птица или храст,
Като всичко друго в Тенеси.