Ги Гофет - Възхвала на една провинциална кухня

Превод: Аксиния Михайлова

Четири стени четири и никога нито една в повече
и ти се струва че човек има четвърто око по рождение
четири са стените които е иззидал за да доведе
хоризонта в своя дом и да държи на разстояние
от своя главозамайващ метър и осемдесет на гордост и безсилие
лудия аршин на насрещните ветрове, знаейки
че никой не може да избяга от истинското си лице
по пътищата, които вятърът е уловил зад врата
и води като непокорно дете.

Омразен и вдетинен старец, който преждевременно
те натиква в тези утрешни руини
и ти вървиш, проклинайки светлината и сянката
безгрижното детство и вечната унилост на жените
под бремето на покрива, точно тук,
между тези четири късчета от горчив лазур
те очаква това лице изгубено
като любовно писмо на дъното на някое чекмедже
- и ти сега напразно търсиш ключа, красавицата
е отминала, защото не е могла да чака: късно е вече
смъртта е тук четирикратно повторена
като земното ехо, което се стоварва
и затваря небето завинаги.

О, богове на четирите ветрове, позволете му поне
да си отдъхне като статуята на командора в дъното на парка,
а когато пак задуха вятърът откъм морето
нека едно сред милионите листенца
подчинило се на закона на земното скиталчество
спре върху гладкото му бледо чело
и го короняса със слава.

Плячки

В селата от шиста тъмна и студена
се скитат момичета с начервени устни
и често юмрукът на старите орачи се стоварва
върху масата на единствената кръчма
разширявайки за миг пространството на очакването
където се събира светлината, зиморничава
и сякаш уловена в капана на единствената лампа
но сега е едва обяд и на улицата една котка
дебне плячката си, която никой не вижда

Кошмарът на историята, 2

Ато размазаното лице на боксьора
ослепял след третото падане
ти не усещаш вече ударите
само сърцето си между небето и земята
което повтаря безпогрешно точния им брой
Вечерта, която пада върху раменете ти
забива пироните още по-надолу

Художникът

Този, който пристъпва с голи ръце и затворени клепачи
върху безлюдната сцена и под прожекторите
не го спират нито времето, нито пустотата, крачи
от векове към една стена, която само той познава
като дърво, което упоритото небе придърпва към хоризонта
и ако се отмества понякога, то е за да остави зад себе си
един отворен прозорец, от който някой невидим ни вика
и всеки вярва, че го чува на своя език

Посещението на Рембранд

Нощта открадна
единствената му лампа от кухнята
уловен в капана на стъклото
е онзи който мълчи
изправен пред тълпата от думи
Той изгаря на тихия огън
тъмната обвивка на тишината
(както онези хълмове под пепелта
стоплят зората с муцуните си)
и може би за пръв път
сенчестото му лица е самата светлина
и проговаря вместо него