Албрехт фон Халер

Издателство "Сиела"
Превод: Венцеслав Константинов

Из "Лъжливостта на човешките добродетели"

Потънал в крепък сън на мисли вечно нови,
Духът захвърля горд човешките окови.
И вижте как навред обзиращо снове
В безкрайния простор на други светове.
Защо звездите свои пътища намират,
Как цветовете в бяла светлина се сбират,
Какъв двигател с мощ вселената върти,
Защо морето в равни часове тупти,
Това той знае днес: просвета драгоценна
И траен източник на истина нетленна.

Ще си отиде той, на мъдрост сит, в звездите
Ще дирят името му учени честити.
Яви се, дух велик, щом в черна пустота
Светът затъне цял, а ти пламтиш в нощта,
И нека твоят ум, почитан от народи,
С последните си мисли смело да ни води!
Как различаваш ти живота от съня?
Как се отделя в миг тъмата от деня?
На твърдите тела кой формата придава,
Как тъй мени се тя, но същата остава?

Пороя, който всичко в бездната завлича,
Властта в магнита как желязото привлича,
На зрака скоростта, движение, покой,
Обвързаност, подем, възможности безброй...
Това обследвай ти, учи ни, дух безсмъртен
И с благослов светът от теб ще е покъртен!
Но ти ще търсиш все в изкуствена среда
На истината свята тъмната следа -
Природата е скрила същността, отрежда:
Щастлив е, който зърне външната одежда!

1730

Размисъл след едно събитие

Душа, смири се, довери се на съдбата,
Тя знае за какво жадуваш:
Не винаги одеждите ѝ са в позлата,
Честит бъди, че съществуваш.

Духът ти е свободен, а делата прями,
Ти още имаш дом, родина:
Защо тъгуваш? Само гордостта се срами
От бедност, смазала мнозина.

Сега не бива мъдреците да забравяш,
Които с чест смъртта посрещат:
Нима изрядната им твърдост ще прославяш,
Но твоя дух не ще подсещат?

За дарове от времето да не милееш,
Стремиш се, ала зло те слита;
Към Бог една молба отправяй: да живееш
Далеч от нужда и пресита.

1732/34

Емил Верхарен

Народна култура, 1986
Превод: Гео Милев, Елисавета Багряна, Лъчезар Станчев

Вятърната мелница

Върти се мелницата бавно на дъното на вечерта,
пред потъмнялото небе, пред тъжното небе страдално,
върти се тя, върти безспир, и нейното платно печално
е толкоз слабо, тежко, морно в безкрайната си самота.

Ръцете ѝ от ранно утро, ръце протегнати към свода,
се вдигат и се спускат пак като при жалба; и сега
отново слизат те надолу във въздух черен от тъга
и в тая пълна тишина на изгасената природа.

Сломен от зимата, заспива над хижи немощни денят,
от своя дълъг мрачен път са облаците уморени;
и край горичките събрали безбройни сенки разпилени,
дълбоки, дълги коловози към мъртъв хоризонт вървят.

Колиби няколко от бук край старо потъмняло блато
приседнали са в полукръг - печален и окаян стан,
в тъмата лампата от мед огрява техния таван,
по края на един прозорец пролазва бледна светлината.

И тези къщи вцепенени на дремещия блатен бряг
сред безпределното поле под ниското небе се взират
с опулените си стъкла към мелницата, цяла в мрак,
и гледат я как бавно тя върти се, морна, и умира.

Михо Стойчев

Тодоровден

Колко много наперени, силни коне
чакат изстрел, захапали здраво юздите,
чакат, рият земята с извити нозе,
сякаш търсят във нея победата скрита.

Аз стоя върху моя жребец, раздвоен,
колко слаб е, при туй без ковани копита,
ще успее ли с тях в този мартенски ден
да излезе на истински бой, на открито.

Ще успее ли? Някой подаде сигнал
и се вдигнаха облаци прах. И пръхтене.
И усетих как моят жребец разигран
се понесе. И всичко остана зад мене.

Да, останаха даже конете. Разбрах,
че победата вече разтваря прегръдка.
Но внезапно нахлу във гърдиге ви страх.
Аз до днеска не съм бил никога първи.

И подръпнах юздите да минат пред мен.
В шумотевимен бяг връхлетяха конете.
Аз отстъпих, отстъпих, тъй бях победен -
победителят само това не усети.

Петко Братинов

Обратни мисли

Ти беше обаятелна река
със много здрави бентове пред себе си.
Но те един след друг се разрушиха
от мътната ти страст за бързина.

И няма ги сега дълбочините
с мистични отражения по дъното.
И няма ги ония звездни риби
в подмолите със властна тъмнина.

И ти си окончателно свободна.
Свободна си пред мене, но си плитка.
И който иска, може да прегази
навсякъде през твоята вода.
И аз замервам жабите със камъни.

Не е полезна всяка свобода.

Цвятко Дечев

Пияният

Пияният. Залитащ. В полунощ.
На кръста му се полюлява нож.
Върви и пее. Смахнат. Неразбран.
Един пропаднал тип. Един пиян.

Но вие спете своя кротък сън.
Какво че вика в тъмното навън?
Нали си имате деца, жени,
а той е сам. Недейте го вини.

И аз го виждам в друга нощ. Прострян
на тротоара. С черна кръв облян.
С угаснали за този свят очи.
А ножът на ревера му стърчи.

Убиецът

И той е бил дете. Играл е с нас.
Разрошен юноша. С младежка страст.

С излъгани надежди, може би.
Кажи, убиецо, защо уби?
Убиецът е като ням. Мълчи
с вторачени в пространството очи.

Аз знам: в гнева си Каин нож е взел,
защото Бог бе Авел предпочел.
В обратен случай кой би уверил,
че Авел Каина не би убил?

Убиецът. Животът му е ад.
Вълк единак. Презрян и прокълнат.
Лежи на нара в стария затвор
с отпуснати ръце и празен взор.

И само зад решетките отвъд
блести луната като обла гръд.
В дълбоката среднощна тъмнина,
луна... Луна.