Емил Верхарен

Народна култура, 1986
Превод: Гео Милев, Елисавета Багряна, Лъчезар Станчев

Вятърната мелница

Върти се мелницата бавно на дъното на вечерта,
пред потъмнялото небе, пред тъжното небе страдално,
върти се тя, върти безспир, и нейното платно печално
е толкоз слабо, тежко, морно в безкрайната си самота.

Ръцете ѝ от ранно утро, ръце протегнати към свода,
се вдигат и се спускат пак като при жалба; и сега
отново слизат те надолу във въздух черен от тъга
и в тая пълна тишина на изгасената природа.

Сломен от зимата, заспива над хижи немощни денят,
от своя дълъг мрачен път са облаците уморени;
и край горичките събрали безбройни сенки разпилени,
дълбоки, дълги коловози към мъртъв хоризонт вървят.

Колиби няколко от бук край старо потъмняло блато
приседнали са в полукръг - печален и окаян стан,
в тъмата лампата от мед огрява техния таван,
по края на един прозорец пролазва бледна светлината.

И тези къщи вцепенени на дремещия блатен бряг
сред безпределното поле под ниското небе се взират
с опулените си стъкла към мелницата, цяла в мрак,
и гледат я как бавно тя върти се, морна, и умира.